Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Животът на четирите планети се различаваше — и още как! На всяка от тях микроорганизмът правеше с хората нещо специфично, зависещо най-вероятно от отдалечеността спрямо местната звезда, щом този фактор очевидно беше най-важен за оцеляването му. Промените бяха необратими и се запазваха, дори ако човек се прехвърлеше на друг от четирите обитаеми свята.

Тези организми сякаш притежаваха свойство, смътно наподобяващо телепатията, макар никой да не можеше да посочи точно как осъществяват контакта помежду си. Естествено не бяха разумни същества, но поне поведението им изглеждаше винаги предсказуемо. Повечето причинени от тях промени свързваха бактериалната колония в едно човешко тяло с процесите в друго… или много други. Ако си способен — контролираш своите мъничета. По планетите на Диаманта точно тази дарба определяше кой на кого ще е шеф. Лесна за разбиране система, обаче така и не се намери никой, дето да я обясни изцяло.

Съжалявах, че знам толкова малко за Цербер. Това съвсем не беше пълноценната подготовка, с която бях свикнал, макар и да разбирах защо шефовете ми са проявили такава предпазливост. Докато науча кое как става, долу щеше да мине време, може би твърде много време…

Около денонощие след скачването ни с базата (четири порции храна), настана друсане и трясък, които ме принудиха да се просна на койката с нещо като лек пристъп на морска болест. Не бях недоволен. Разбрах, че разместват затворническите клетки и ги подготвят за навлизане в планетарната система. Очаквах този момент с доста противоречиви чувства. От една страна, отчаяно жадувах да се измъкна от тясната кутийка, която ми предлагаше само влудяваща скука. А от друга, излезех ли оттук, щях просто да попадна в несравнимо по-просторна килия — Цербер. Затворът си е затвор, дори ако е с размерите на цяла планета.

Друсането скоро спря, последва кратко затишие, изпълнено поне за мен с вътрешно напрежение, и после отново усетих трептенето, показващо — много по-забележимо отпреди, — че се движим. Или този път бяхме в по-малък кораб, или килията ми се намираше по-близо до двигателите. Все едно, минаха още четири безкрайни денонощия (дванадесет порции), докато стигнем целта. Вярно, напредвахме бавничко, но и това беше доста добро постижение за кораб с подсветлинна скорост, най-вероятно — напълно автоматизиран товарач. Когато вибрациите затихнаха, вече знаех, че обикаляме край някоя от планетите. И пак се разкъсвах между възбудата и раздразнението от приклещилия ме капан.

Чух пукане и след миг зазвуча високоговорител, за чието съществуване дори не подозирах.

— Всички затворници, внимание! — заповяда метално кухата пародия на мъжки баритон. — Навлязохме в орбита около планетата Цербер от системата Уордън.

Едва сега ми хрумна, че в кораба би трябвало да има и други изгнаници, предназначени за стоварване. Можех да предположа какво изпитваха те, като имах предвид бъркотията в собствената ми глава. Вероятно същото важеше стократно за тях, защото аз поне бях що-годе подготвен, макар че не идвах тук по-охотно от другите. За миг се сетих за Владетеля Лару. Някога и той сигурно е седял гол в такава килия, усещал е същото и се е питал какво ще му донесе неизвестното бъдеще. Започнал е дори от още по-лошо изходно положение, като най-обикновен затворник, а сега заповядваше на цялата планета! Никой не му е поднесъл властта на тепсия, никой не го е подкрепял. Слязъл долу — гол и сам като мен, за да победи. А аз естествено се смятах за нещо повече от типове като Уогънт Лару.

В този момент малко се пообърках. Нима се готвех за вожд на криминални престъпници?

— След малко — продължи гласът — вратите на вашите килии ще се отворят и вие ще можете да ги напуснете. Настоятелно препоръчваме да постъпите точно така, защото тридесет секунди по-късно те ще се затворят отново и вакуумните помпи ще започнат да изсмукват въздуха, за да стерилизират помещенията. Това означава смърт за всеки, който реши да остане.

Мила подробност, казах си наум. Похватите им не само предотвратяваха всякакви опити за бягство по пътя, но дори ти предлагаха да продължиш или да умреш по техните правила. Питах се дали някой щеше да предпочете смъртта.

— Веднага след като излезете в главния коридор — дъднеше гласът, — ще спрете пред килиите си, докато вратите се затворят. През това време не правете нито крачка, иначе автоматичните системи за сигурност ще ви изпарят на място. Длъжни сме да се разправим незабавно с всеки, който не мълчи или откаже да се подчинява на заповедите. Щом вратите се затворят, ще получите указания какво да правите. Подгответе се за излизане… сега!