Роберт Догерти - Зона 51

Дадоха му пръстен на уаджет , снабдиха го с толкова информация, колкото сметнаха за нужно, включително и за местоположението на щаба на уаджетите в Авалон, където трябваше да праща редовни доклади. Донхад бе открила, че хората умеят да се организират, когато им бъде поставена ясна и точна задача, цел на живота, и тя се стараеше да се възползва от тази тяхна черта. Също както и от склонността им да се уповават на религията — склонност, от която се бяха възползвали аирлианците. Все още не знаеше дали това желание да се вярва в нещо по-голямо от обикновените човешки способности бе спонтанно възникнала особеност на човешкия род, или бе съзнателно заложено от самите аирлианци. В края на краищата реши, че това няма значение — щом съществуваше и можеше да се вгради в плановете й.

А в лагера страховете на хората непрестанно нарастваха. Юдеите се бояха, че египтяните ще ги последват отново, за да ги върнат към робството. Това бе причината да изберат най-дългия и криволичещ път, който достигаше чак до южната част на Синайския полуостров — максимално далече от египетските укрепени постове.

Скоро Гуалкмай започна открито да недоволства от тази загуба на време. Непрестанно повтаряше, че пребиваването в пустинята е опасно и за двама им. Между юдеите вече се бяха образували враждуващи фракции, нещо типично за този народ, който всъщност се състоеше от дванайсет различни племена. За да запази властта си, Мойсей пусна слуха, че е син на юдейска робиня. Подобно политиканстване беше отвратително според Гуалкмай, още повече че Донхад не можеше да му даде убедителна причина за оставането им в тази безлюдна и сурова страна.

Два месеца след като напуснаха Египет, юдеите се разположиха на лагер край малък оазис. Храната бе на привършване, което беше допълнително изпитание за всички, тъй като още преди да потеглят на изнурителното пътешествие бяха преживели суша и глад. Гласът на недоволството растеше не с дни, а с часове.

— Вече наистина е време да се връщаме на кораба — заяви Гуалкмай. И двамата бяха облечени в бели туники, превързани на пояса с въжета. Стояха на един хълм в източния край на оазиса. Оттам се виждаше южният край, където се бе разположил Мойсей и свитата му. — Чака ни дълъг и тежък път — добави Гуалкмай, когато забеляза, че Донхад не го слуша. — А аз съм изморен.

Това привлече вниманието й.

— Какво искаш да кажеш? Все още имаме млади и силни тела, как може да си…

— Изморен съм — повтори той и повдигна рамене. — Не зная какво ми е, но никога досега не съм се чувствал толкова слаб.

— Да не си болен? — Тя се надвеси към него и се вгледа в лицето му. Беше се изплашила. Спомни си за преживяното последния път в Авалон.

— Не мога да определя — рече Гуалкмай. — Мъчи ме постоянно безпокойство и безсъние. — Той кимна към хората, събрани около Мойсей. — Онези там не могат да се разберат откъде изгрява слънцето, а какво остава за посоката, в която да продължат. Не виждам голяма надежда да открият храна из тия пущинаци.

— Ако си тръгнем, какво ще стане с Граала?

— Направихме каквото ни беше по силите. Останалото ще свърши юдейският уаджет . Граалът и кивотът ще се превърнат в легенда от миналото, но по-важното е, че аирлианците и техните слуги няма да ги получат. Може би дори ще е по-добре, ако двамата с теб не знаем къде са. Така няма да се изкушаваме да ги използваме. Нали се разбрахме да блокираме предаването на тази информация при следващата регенерация.

Това бе аирлианска технология за съхраняване и опазване на важна информация, която би могла да попадне при Гъмжилото.

— Май засега ще трябва да изоставиш мечтата си — продължи Гуалкмай. — От самото начало знаехме, че ще трябва да измине ужасно много време, преди да настъпи часът да прогоним оттук аирлианците. Досега се справихме чудесно — особено когато предизвикахме Гражданската война, която доведе до разрушаването на Атлантида. Дори взехме Граала. Но дойде време да оставим историята да се развива по естествен път. Пък каквото е писано, да става. — Той кимна към юдеите.

— Прав си — съгласи се Донхад. — Време е да си вървим.

Сянката на Аспасия изпрати с поглед двете загърнати в бели наметала фигури, които се отдалечаваха през пустинята на север. Все още не знаеше кои са тези опасни непознати. Беше чул слухове за някаква група уаджети , които следели действията на аирлианците още от времето на Атлантида. Техен представител имаше и в Гиза, но Сянката на Аспасия го смяташе за маловажен и досега не се бе занимавал с него. Може би тези двамата също бяха уаджети . Ако е така, не се ограничаваха само с наблюдение. Кражбата на Граала от Архиварната бе истински подвиг, макар и лишен от смисъл. Сянката на Аспасия бе готов във всеки един момент да им противодейства.