Роберт Догерти - Зона 51

— Добре ли си? — попита Гуалкмай.

Беше облякъл една от ленените туники и върху нея — червено наметало. В раклите имаше още десетина наметки и ризи и юдеите също се бяха преоблекли.

Донхад кимна.

— В тези дрехи е вградено някакво поле — обясни тя, докато си нагласяваше нагръдника. Беше толкова тежък, че раменете й се сгърчиха напред.

— Пропускаш нещо важно — отбеляза Гуалкмай и посочи празните джобове от двете страни на нагръдника.

— Урим и тумин — кимна тя. — Камъните, които активират Граала. Може би са вътре в кивота, но имам чувството, че Аспасия не би ги оставил там.

На рафта имаше и златна корона с три обръча. Като се облече и си сложи короната, Донхад закрачи към центъра на помещението. Четирите глави веднага се извърнаха към нея.

— Готови ли сте? — подхвърли през рамо Донхад и без да изчака отговор, пристъпи към бялото покривало. Сърцето й замря, когато от една от главите блесна ярък лъч, който опря в краката й и бавно се издигна нагоре. След като се задържа за няколко секунди върху нагръдника й, лъчът изчезна и главата се извърна настрани. Изглежда я бяха допуснали. Гуалкмай и останалите се бяха подредили в редица зад нея. Донхад достигна покривалото, коленичи, повдигна го и се шмугна под него, следвана от останалите.

Кивотът бе положен върху дебела черна платформа. На височина и широчина беше около метър, а на дължина — малко повече. Целият беше позлатен, а отстрани имаше халки, в които бяха пъхнати два пръта за носене.

Върху капака имаше още две глави. Веднага щом влязоха, те се извърнаха към тях и ги фиксираха със свирепия си поглед. Отново блесна яркочервен лъч, който обходи цялото й тяло и се задържа на нагръдника. Когато угасна, главите се извърнаха една срещу друга и замряха неподвижно.

Донхад се колебаеше дали да не повдигне капака на кивота, но си даваше сметка, че сега всяка секунда е ценна. Освен това дори Граалът да бе вътре, без двата камъка не можеха да направят нищо. Гуалкмай се разпореди, четиримата юдеи уловиха прътите и понесоха кивота към изхода на Архиварната.

1500 г.пр.Хр., Пустинята източно от Гиза

— Изглежда фараонът е променил намеренията си — рече Гуалкмай, докато наблюдаваха колоната, която се бе проточила на много километри през пустинята, вдигайки гигантски облак от прах.

Намираха се на три дена път от Гиза, бяха напуснали плодородното поречие на Нил и сега навлизаха в пустинята, но според Гуалкмай се движеха твърде бавно.

Мойсей водеше колоната от юдеи, зад него бяха четиримата носачи с кивота. Движението изглеждаше хаотично — пъстра смесица от мъже, жени, деца и животни, едни въоръжени, други нарамили покъщнина. Всички бяха изплашени, но следваха мъжа, който ги бе спасил от робство.

— Кога ще ни настигнат? — попита Донхад.

Гуалкмай извърна поглед към втори облак на известно разстояние зад тях.

— Струва ми се, че са прекалено самоуверени.

— Защо мислиш така?

— Защото дори не бързат. Сякаш знаят, че плячката няма да им се изплъзне. Освен това изглежда фараонът е решил да прати само пехота. Сметнал е, че няма нужда да прибягва до главните си ударни сили — колесници и конница. Знаеш ли, ако ни нападнат, от тази пасмина няма да остане нищо.

— Поне още два дни ще трябва да вървим през пустинята — рече Донхад. — Може пък да успеем да се прехвърлим от другата страна преди египтяните да ни застигнат.

Гуалкмай поклати глава.

— Казах ти вече — юдеите са пасмина. Няма да издържат и един час, ако египтяните ни нападнат. Пък и дори да успеят, ще дойдат още подкрепления от север и ще ни отрежат пътя.

— Не е необходимо да задържаме прохода — посочи Донхад. — Във всеки случай не и с въоръжена сила. Има и други начини.

— И сигурно няма да ми кажеш какви са — подсмихна се Гуалкмай.

— Още не — рече тя. — Но ще ти покажа.

— Каквото и да си намислила, гледай да свърши работа, инак юдеите са обречени.

На юг се простираше Червено море, а на север бе Средиземно. Точно пред тях се бе ширнало плитко езеро, което местните наричаха Горчиво море, или Морето на тръстиките. На някои места водите му достигаха едва три метра дълбочина. Имаше множество пясъчни острови, заобиколени от високи тръстики. В най-широката си част Горчиво море не надхвърляше двайсет километра от Египет до Синайския полуостров.

Това бе единственото място, през което можеха да напуснат Египет. На север сушата се охраняваше от нагъсто построени укрепени постове, в които фараонът бе разположил подсилени гранични гарнизони. А за да прекосят Червено море, им бяха нужни кораби, с каквито не разполагаха. Вървяха по тесен песъчлив провлак през Горчиво море, който в най-широката си част не надхвърляше десет метра. Провлакът бе спомен за времето, когато тук бе прелетял аирлианският кораб-майка, оставяйки след себе си права като черта диря.