Роберт Догерти - Зона 51

— Пак ли се безпокоиш? — обади се Гуалкмай с пресипнал глас.

— Добре ме познаваш — засмя се тя.

— Много беше хубаво, когато веднъж ме събуди с целувка. Ако можех да се будя преди теб, винаги щях да го правя. Но нали обичам да си поспивам.

Донхад се подпря на таблото.

— Извинявай. Нали все бързам да…

— Ако става въпрос за бързане, няма по-голям бързак от мен — прекъсна я Гуалкмай, който също се надигна от цилиндъра и започна да се облича. — Но щом не се чува тревожният сигнал на алармата, няма закъде да се бърза.

Донхад се поколеба. Нямаше търпение да включи компютъра и да провери какво е станало, но Гуалкмай бе прав. Можеха поне за малко да се отдадат на чувствата си.

Йерусалим

Сянката на Аспасия изруга, когато шурналата от прерязаната шия на пленника кръв изцапа нагръдника му.

— Другия път, глупако, го дръпни назад — просъска той на единия от двамата легионери, които държаха ръцете на умиращия юдей. Един роб дотича и започна да бърше кръвта от пода.

Никаква полза нямаше от мъртвеца. Както и от стотиците преди него, които бе изтезавал и убил. Е, беше научил какво е станало с юдеите, след като бяха стигнали в Обетованата земя, но Сянката на Аспасия не се интересуваше от история. Това, което го вълнуваше, бе настоящето и бъдещето.

Той вдигна поглед от мъртвеца и го насочи отвъд долината, към града, който римляните бяха обсадили. Не можеше да не признае, че юдеите се оказаха корав народ. В подножието на хълма имаше поне три хиляди кръста, на които бяха разпнати за назидание опиталите се да избягат от обсадения град. От време на време сваляха част от труповете, за да освободят място за нови жертви. Първо забиваха в ръцете и краката им огромни железни пирони, сетне освобождаваха въжетата и бавно ги изправяха, докато нещастниците се гърчеха в неистови болки.

Един от големите почитатели на това представление бе Тит, синът на император Веспасиан. Бяха го пратили тук със задача да довърши завладяването на Юдея и да подчини размирния й народ на римската власт, и което всъщност бе по-важното — да сложи ръка на златото и богатството, които според слуховете се намираха в Храма на юдеите. Сянката на Аспасия се интересуваше от нещо друго, което също трябваше да е там — кивота и Граала.

Разбира се, сред римляните не бе известен като Сянката на Аспасия. Преди двайсет години, когато се събуди от поредния продължителен сън, той бе избрал да се нарича Тацит. След като събра известна информация, стигна до извода, че през изминалия период човешката цивилизация бе преживяла съществени промени. Върху един полуостров по северния бряг на Средиземно море бе възникнала нова и могъща империя, която скоро бе подчинила всички свои съседи и бе разпростряла владичеството си надалеч. Още преди сто години римляните бяха нахлули в Юдея и я бяха превърнали в своя провинция.

Докато стражите влачеха навън обезглавеното тяло, Сянката на Аспасия се отпусна на трона, който бяха донесли от една извънградска вила, плячкосана по пътя към Йерусалим. Той подпря брадичката си с юмрук и втренчи замислен поглед към града. Граалът бе толкова близо, но го пазеха фанатици, готови да измират с хиляди, вместо да се предадат. Хората бяха странни създания.

Преди пет години Сянката на Аспасия бе сформирал свой Легион в Сирия и бе предложил услугите си на Тит, който с радост прие това ненадейно увеличаване на военната си сила. Сянката на Аспасия бе наел доста римляни, ветерани от предишни войни, за да му служат, между тях имаше дори прочути офицери и центуриони. Сега неговият Двайсети легион бе разположен на склона на планината Скоп, североизточно от стария град, непосредствено до Петнайсети легион. Останалите легиони бяха разхвърляни на равни разстояния около града.

Всички опити да превземат града с щурм се бяха провалили и Сянката на Аспасия знаеше от шпионите си, че бащата на Тит започва да губи търпение — нищо чудно за едно същество с ограничена продължителност на живота, което бърза да постигне всичко за кратко време. Но най-удивителното бе, че въпреки упоритата съпротива — също както по времето на Мойсей — юдеите продължаваха да се карат помежду си. Дори сега зад стените на града имаше двама водачи, а не един. Елиазар, синът на Шимон, предвождаше фанатиците, а останалата част от армията бе под командването на Йоан от Гишала. Разпрата между тези две фракции бе на религиозна основа.

За съжаление юдеите забравяха разногласията си всеки път, когато трябваше да се справят с римската заплаха. Бяха живели дълго време в мир, но само преди четири години в Йерусалим бе избухнал бунт и в това, разбира се, имаше пръст не друг, а Сянката на Аспасия.