Роберт Догерти - Зона 51

Още щом чу писъците и виковете откъм външната стена, примесени с кресливите заповеди на римските офицери, Йосиф Ариматейски вече знаеше какво се е случило. Беше в напреднала възраст, почти старец и не беше сигурен дали тялото му ще издържи още дълго изпитанията, на които го подлагаше. Когато крясъците долетяха до ушите му, бе поседнал върху една рухнала колона във вътрешната зала на Соломоновия храм.

Живееше в Йерусалим от много години. От твърде много години. Мнозина шепнеха зад гърба му, че тази необяснима продължителност на живота е подозрителна. Никой не знаеше колко лета и зими е виждал, защото никой в града не се бе родил преди него. Йосиф помнеше добре всички тези години. Беше на седемдесет и четири, макар да изглеждаше на четирийсет. Малцина доживяваха такава възраст в тези смутни времена, но той дължеше на научни познания, с каквито хората още не можеха да се похвалят. Йосиф Ариматейски бе удължил живота си благодарение на Граала. Не по обичайния начин — с камъните и аирлианската технология, вложена в него. Не, Йосиф бе пил от Граала, но не вино, а няколко глътки кръв — от човека, пред когото сега мнозина се прекланяха като пред бог.

Онзи същият, когото по-късно римляните убиха. Разпънаха го на кръст и го оставиха да умре. Но той не издъхна, въпреки че според римските патрули, които дежуреха денем и нощем, това беше неизбежно.

Йосиф бе подкупил един от легионерите и бе получил тялото на Исус. Само на шепа хора бе разкрил какво бе станало след това, но слуховете, които се разпространяваха, скоро се превърнаха в легенди и накрая в религиозни вярвания. Йосиф нямаше нищо против, защото никога досега не бе срещал човек като Исус, нито вярваше, че ще срещне отново.

Той бе получил от Исус важна задача — да пази Граала, чашата, от която бяха пили всички присъстващи на последната вечеря. В началото задачата не изглеждаше особено трудна — той отнесе Граала в Храма и го скри в тайника. Изминаха няколко спокойни десетилетия, през които не се случи нищо. Но сетне избухна въстанието и към града се приближиха римляните. Започнаха да пристигат обезпокоителни слухове за командира на Двайсети легион, когото римляните познаваха като Тацит, а арабите наричаха Ал Иблис. Сянка. Йосиф не се съмняваше какво ще потърси това зло същество, когато влезе в Храма.

В каменните стени отекнаха стъпки, които се приближаваха. Йосиф Ариматейски се надигна с огромно усилие. Колоната, върху която седеше, бе съборена при едно от многото нашествия — на вавилонци, сирийци и какви ли още не. Но никой досега не бе успял да се добере до Граала.

В стаята влезе висок мъж, стиснал в ръцете си окървавени мечове. На колана му се поклащаше кожена кесия.

— Римляните пробиха стената — обяви той.

— И това римска кръв ли е по мечовете ти, Елиазаре?

Елиазар бен Яир го погледна втренчено.

— Не, не е. Това е кръвта на онези, които убиха чичо ми.

Йосиф Ариматейски въздъхна.

— Значи дори когато римляните нахлуват в града, вие продължавате да си уреждате личните сметки.

— Отдавна чаках сгода да се разплатя — заяви мрачно Елиазар.

Той смъкна кожената кесия от колана си и я отвори. Вътре имаше отрязана глава. Йосиф я позна, въпреки че лицето бе сбръчкано и окървавено — на предводителя на една от фанатизираните групи, която бе убила преди месец от засада чичото на Елиазар.

— И сега какво ще правиш? — попита Йосиф.

Елиазар сви рамене.

— Сега всички ни чака една участ — смърт от ръцете на римляните. Но поне ще избием колкото можем от тях.

— Знаеш ли защо те повиках тук?

— Дойдох, защото ти спаси чичо ми Юда. Длъжник съм ти — затова съм тук.

— Значи ще направиш онова, за което те моля?

Елиазар се поколеба.

— Не искай от мен да погазя честта си.

— Не искам това — отвърна Йосиф Ариматейски. — Напротив, оказвам ти голяма почит.

— Каква е тя?

Йосиф отиде в дъното на помещението, където плътно подредените камъни оформяха основата на стената на Храма. Той извади един пръстен и го пъхна в тесен процеп. Огромен каменен блок се отмести безшумно назад и встрани и зад него се показа тъмен проход. Йосиф взе факлата, която бе приготвил, и кимна на Елиазар да го последва. Озоваха се в нисък коридор. Елиазар вървеше мълчаливо, въпреки че не знаеше къде отива. Той бе смел мъж, свикнал на всякакви изпитания.

Спуснаха се по каменни стъпала и се озоваха върху скалистото плато, на което преди много години бе издигнат Храмът. Никой не знаеше за съществуването на тунелите в скалите, прокопани с нечовешки усилия в самото начало на строежа. От своя баща, шейсет и четвъртия уаджет на Йерусалим, Йосиф Ариматейски бе научил, че всички копачи са били избити след завършването на работата. Йосиф бе шейсет и петият уаджет от началото на еврейското преселение.