Роберт Догерти - Зона 51

Продължиха навътре в тунелите, където въздухът ставаше все по-хладен. Най-сетне Елиазар не издържа и попита:

— По някой от тези тунели може ли да се напусне градът?

Йосиф Ариматейски знаеше какво го интересува — дали би могъл да се измъкне заедно със своите сподвижници преди римляните да завладеят Йерусалим напълно.

— Не. Не и оттук — отвърна той.

— Но сигурно има тунел, който води вън от града?

— Има — Йосиф бръкна под наметалото си и извади един папирус. — На тази карта ще го намериш.

— А сега къде отиваме?

— Тук — рече Йосиф тъкмо когато се изправиха пред задънена стена. Йосиф допря пръстена в основата й и тя се отмести. Той наведе глава и прекрачи прага на помещение, издълбано в скалите. Елиазар ахна, като видя купища злато и скъпоценности.

— Част от съкровищата на цар Соломон — обяви Йосиф Ариматейски.

— Част?

— Повечето бяха отнесени от сина му, когато отпътува за Африка. Скрити са на друго място.

— И кое е то?

— Не зная — повдигна рамене Йосиф Ариматейски. — Той отнесе и кивота.

— Твърде късно е да подкупваме римляните — заяви Елиазар, но се наведе и загреба шепа жълтици. — Сега вече сами могат да си ги вземат.

— Римляните никога няма да открият това място — рече Йосиф.

— Тогава защо ме доведе тук?

— Не е заради богатствата — отвърна Йосиф. Той се приближи до един каменен пиедестал, на който бе поставен покрит с бяла кърпа предмет. Йосиф свали кърпата и разкри златна чаша. — Искам да отнесеш с теб този предмет, когато напускаш града.

— Граалът! — прошепна Елиазар и пристъпи към пиедестала. — Мога ли да го докосна? Казват, че всеки, който го пипне, ще умре.

— Дори може да го вземеш — рече Йосиф.

Елиазар вдигна чашата.

— Доста тежи.

— И то по различни начини.

— Но защо ми го даваш? — попита Елиазар, неспособен да откъсне очи от златния съд.

— Защото искам да го запазиш. Римляните няма да останат вечно в Юдея. Можеш да го върнеш тук, когато отново стане безопасно.

— Но къде да го отнеса? Римляните са навсякъде.

— В Масада.

— Старото скривалище на Ирод! Римляните дълго време имаха там лагер. Сега е опразнен, но лесно могат да ни намерят.

— Никой няма да ви намери — успокои го Йосиф Ариматейски. — А дори и да ви обкръжат, до върха води само една тясна пътека. Не могат да ви надвият със сила.

— Ще ни обсадят и ще ни оставят да умрем от глад.

— Не се безпокой и за това. Аз съм богат човек. Предвидих, че ще дойдат и такива дни и се погрижих да направят складове с припаси на Масада. Можеш да изкараш там много години. Повече, отколкото биха издържали римляните долу.

Елиазар потъна в размисъл.

— Добре, ще го направя — рече накрая.

— Тръгвай тогава. Нека Господ Бог е с теб. А това го остави — добави Йосиф Ариматейски и посочи кожената кесия.

Елиазар повдигна рамене и остави кесията на земята.

След като излезе, Йосиф Ариматейски се отпусна с въздишка върху купчина чували, натъпкани със златни монети. Имаше нужда да си почине, преди да се заеме със следващата част от своя план.

Улиците бяха окъпани в кръв. Сянката на Аспасия проникна в града през отвора в крепостната стена, следвайки пътеката на смъртта, която бяха оставили след себе си неговите войници по пътя към Храма. Всъщност войниците трябваше да се насочат към градските стени и да ги отворят, но не това им бе заповядал техният пълководец Тацит. За него имаше друга, по-важна задача от превземането на Йерусалим.

По улиците се въргаляха трупове на мъже, жени и деца. Бяха избити от войниците му — беше наредил да не се вземат пленници. Нямаше време за това. Тези хора сами си бяха избрали съдбата и сега трябваше да приемат последствията.

Не след дълго Сянката на Аспасия чу шум от борба. Помнеше добре тази улица. Почти нищо не се бе променило от времето, когато бе помагал на Соломон в изграждането на Храма. Той сви зад ъгъла и откри, че легионерите му са вкопчени в свиреп бой с юдеите. До самия Храм оставаха само три пресечки.

Сянката на Аспасия отстъпи незабелязано назад и хлътна в странична уличка. Скри се в двора пред къщата на местния ковач, но изведнъж някакво движение привлече вниманието му — в ъгъла се бе спотаила жена, стиснала в прегръдките си малко дете. Сигурно мъжът й бе с останалите защитници на Храма. Интересен избор, помисли си Сянката — църквата е по-важна от семейството. Той се усмихна и се приближи към жената.

— Не се плаши — рече й спокойно.

Жената го разглеждаше боязливо, притиснала детето към гърдите си. Все така усмихнат, Сянката на Аспасия замахна — прониза детето, острието хлътна в гърдите на жената. Изпита удоволствие от изненаданото й изражение, докато се свличаше, без да изпуска рожбата от прегръдките си.