Брендон Сандерсон - Към звездите

Вътре видях жълт охлюв. Той затръби към мен с уморен глас, когато го грабнах и притиснах до себе си.

Зад мен Ем-бот продължаваше да излъчва новинарския репортаж. Намеси се нов глас. Беше Уинзик. Изръмжах тихо, когато го чух.

— От месеци предупреждавам за тази заплаха и никой не ми обръщаше внимание — обясняваше той. — Олеле, олеле. На човешките същества изобщо не трябваше да им се позволява да просъществуват. През всичките тези години висшият министър и Министерството на интеграцията ми връзваха ръцете, пречеха ми да направя нужното.

— Сега всичко става ясно. Кампаниите, които се опитват да ги представят като безобидни, се оказват чиста лъжа. Кога ще се вслушате в думите ми? Първо изпращат гробокопач да ни унищожи. Сега тяхната уж „миролюбива“ пратеничка си пробива път с убийства през града. Настоявам за незабавно извънредно положение и моля да ми бъде дадена власт да ликвидираме човеците.

Почувствах се малка, както прегръщах Кръвожадния в помещението с трупа на кораба. Бях победена.

— Не виждам път за бягство — заяви Ем-бот. — Те ще ни открият и ще ни унищожат. Те ще ме намразят. Страхуват се от изкуствения интелект. Също като онези, които са ме създали. Разправят, че присъствието ми привличало гробокопачите.

Сирените станаха още по-силни. Чух гласове в коридора. Бяха изпратили войници да се разправят с мен. Трябваше да има път за бягство. Нещо, което можех да направя…

Гробокопачи. Нищото.

— Последвай ме — наредих. Устремена, обзета от фаталистична решителност, аз нагласих Кръвожадния в свивката на лявата си ръка и поех пушката в другата. Скочих от съсипания кораб, след това пресякох помещението към вратата. Надникнах навън, след това се притаих в коридора.

Ем-бот ме последва с тихо бръмчене. Той можеше да се движи сам, след като беше в дрона. Беше се освободил от програмата, която го държеше заключен — бе истинска трагедия, че е постигнал свободата си в момент, когато изглежда бяхме обречени.

В коридора се появиха креляни, но аз не можех да се обърна назад. Затова открих безразборен огън с опряната на бедрото пушка. Не можех да се целя, докато Кръвожадния беше в другата ми ръка, но и не се налагаше. Креляните се разкрещяха от изненада и се отдръпнаха назад.

Продължих напред и стрелях настрани, без да поглеждам, докато стигнах до друг коридор. Там спрях пред стаята, в която бях влизала с Куна. Стрелях по бравата и влязох, сниших се тъкмо когато в коридора се разнесе деструкторен огън.

Огледах бързо стаята. Вътре нямаше никой. Бях влязла в зала за наблюдение на мястото, от което слугите на Уинзик изпратиха в изгнание извънземната горила. Стъкло разделяше двете половини на залата; пред мен имаше меки столове. Другата част беше строга, гола, със странен метален диск на пода, който се отразяваше в тавана.

Не спрях, стрелях по прозореца, след това скочих в другата половина. Беше по-ниска с няколко метра и аз изпъшках, когато тупнах на пода. Под ботушите ми изхрущя стъкло или по-вероятно прозрачна пластмаса.

— Трябва да поговорим — заяви летящият до мен Ем-бот. — Аз съм… притеснен съм. Много притеснен. Знам, че не трябва, но не мога да го контролирам. Това прилича на истинско чувство. Логиката казва, че трябваше да ме оставиш, но аз се чувствам изоставен. Усещам насочената към мен омраза. Не мога да понеса това.

В този момент не можех да се занимавам с робота си, който преживяваше емоционална криза. И без това си имах достатъчно неприятности. Пристъпих към металния диск на пода, който бе надписан със същото странно писмо, което бях виждала и в гробокопаческия лабиринт и у дома, на Метален рой.

Тук слугите на Уинзик бяха отворили портал към нищото. Щях ли да успея и аз да го активирам? Протегнах сайтоничните си умения, но те все още бяха притъпени от щита на Към звездите. Едва доловимо чувах… музика.

Докоснах нещо с ума си.

Пред мен се появи тъмна сфера, точно в средата на залата, затрептя между дисковете.

— Спенса — повика ме Ем-бот. — Мислите ми… стават по-бързи? — И наистина, гласът му вече не беше бавен, приличаше повече на стария Ем-бот. — Това не ми изглежда безопасно.

— Те използват тези портали към нищото, за да добиват подемен камък — обясних. — Така че трябва да има път за връщане, след като преминеш. Може да успея да ни върна със силите ми.

Навън се разнесоха викове.

Нямах път назад.

— Спенса! — обади се Ем-бот. — Чувствам се много зле заради това!

— Знам — отвърнах, метнах пушката на рамо, за да стисна дрона за долната част на шасито.