Брендон Сандерсон - Към звездите

— Джорген? — повика го Нед, застанал с Артуро на ръба на водата. — Стига. Цяла вечност се лутаме. Артуро е прав. Наистина трябва да се връщаме.

— Тук е, момчета — заяви Джорген, нагазил до бедрата във вода, притиснал ръка в стената. — Песни. Точно тук са. Трябва да минем през тази стена.

— Добреее — отвърна Артуро. — Връщаме се, проверяваме дали някой не е направил карта на тази част от тунелите и може да решим дали няма по-добър начин…

Джорген опипа стената, забеляза, че водата тече неравномерно.

— Тук има отвор, точно под повърхността. Може да е достатъчно широко, за да се промъкна.

— Не — отсече Артуро. — Джорген, не се провирай. Ще се заклещиш и ще се удавиш.

Джорген пусна раницата си на земята, остави неводопромокаемия фенер да се носи по повърхността на езерцето. Бръкна във водата, опипа пукнатината в стената. Беше достатъчно широка.

— Спенса щеше да пробва — заяви той.

— Ъъъ — заговори Нед, — Пумпал ли е най-добрият пример да следваш? По отношение на глупостите?

— Тя го прави непрекъснато — настоя Джорген. — Значи има богат опит.

Артуро нагази във водата, протегна се към него. Затова, преди да го разубеди или изтегли, Джорген си пое дълбоко дъх и се гмурна, след това изрита към дупката.

Не виждаше във водата; движенията му бяха размътили утайката, така че фенерът не помагаше. Трябваше да опипа пътя си, стисна стените на скалния тунел и се изтегли през тъмната вода.

За щастие, тунелът не беше дълъг — дори не беше тунел. Просто проход през камъните, може би метър и половина дълъг.

Той изскочи в тъмна пещера и веднага се почувства глупаво. Какво очакваше да намери в тъмнината? Можеше да се удави.

След това чу звуците. Музиката го обгърна. Флейти и тръби го зовяха. Това ли беше звукът на планетата, която говореше?

Очите му се приспособиха и той разбра, че вижда. Камъните около малкото езеро бяха обрасли с луминесцентни гъби. Бяха много по-големи от гъбите в пещерите, може би се хранеха с богатата на хранителни вещества вода, която капеше от древните тръби в стените.

Скрити сред гъбите, откъдето тръбяха по начин, който той сега чуваше и с ума, и с ушите, се бяха разположили група жълти създания. Охлюви като любимеца на Спенса.

Бяха стотици.

Събудих се, когато усетих лек бриз по лицето си.

Замигах, напълно дезориентирана, видях бяло. Бях отново в стаята с гробокопача. Не, не можеше да бъде! Аз…

Стаята дойде на фокус. Намирах се в легло с бели чаршафи, но стените не бяха ослепително бели. Бяха кремави. Прозорец наблизо гледаше към улица на Към звездите, лек ветрец влизаше и местеше завесите.

Бях вързана за тръби и монитори и… и бях в болница. Надигнах се, опитах се да си спомня как съм се озовала тук.

— А! — чух познат глас. — Спенса!

Обърнах глава и видях Куна, облечен в официалната си роба, да наднича през вратата. Преводаческата ми значка, за щастие, беше закачена за болничната роба.

— Лекарите казаха, че ще се събудиш — обясни Куна. — Как се чувстваш? Експлозивната декомпресия едва не те уби. В бъдеще препоръчвам да не излизаш в космоса без шлем! Минаха три дни от инцидента с гробокопача.

— Аз… — докоснах лице, след това гърлото — как оцелях?

Куна се усмихна. Ставаше по-добър. Настани се на стола до леглото, след това извади таблета си и ми пусна холообраз. На него се виждаше как една совалка каца на площадка в Към звездите.

— Щитът на града падна — обясни Куна, — но гравитацията за спешни случаи предпази атмосферата. Мориумур казва, че си се появила в космоса веднага след като гробокопачът е изчезнал и той съобразил да те грабне и да те сложи в пилотската си кабина.

Видях как Мориумур каца на Към звездите, отваря купола, след това се изправя, поема ме, както съм в безсъзнание. Посрещат го с овации. Вече разбирах много по-добре изражението на дионите, защото веднага забелязах изумлението по лицето на Мориумур.

— Мориумур е мислел, че всички ще бъдат разгневени — предположих. — Предположил е, че ще си навлече неприятности, задето е влязъл в битка.

— Да, но не е имало защо — отвърна Куна. Прехвърли на друг холообраз. На този двама диони държаха малко, пурпурно бебе. Видях чертите на Мориумур в родителите — поне половината от всяко лице. — Очевидно роднините, които са настоявали за нов индивид, са си променили мнението, след като издънката се е превърнала в известна личност. Моята култура има първия си герой във война от векове! Ще минат няколко години, преди Мориумур да се развие достатъчно, за да се порадва на славата си.