Брендон Сандерсон - Към звездите

Усмихнах се и се отпуснах на възглавницата, почувствах се изтощена, но поне нищо не ме болеше. Каквото и да ми бяха направили, за да ме излекуват, бе дало резултат; медицинската технология на Върховните бе много по-напреднала от нашата.

— Не мога да остана дълго — предупреди Куна. — Трябва да говоря на изслушванията.

— Ами Уинзик? — попитах. — Ами Брейд?

— Сложно е… — започна Куна. — Уинзик все още има подкрепата на част от правителството, има противоречиви данни за събитията отпреди няколко дни. Уинзик се опитва да настоява, че твоите хора са призовали гробокопача и един смел дион — Мориумур — е бил спасението ни.

— Аз обаче съм сигурен. Настоях да ми бъде позволено да осъществя контакт с твоите хора. Досега единствено хората на Уинзик имаха разрешение да се свързват с хората от резервата.

— Колко изненадани останаха някои от правителствените лица, когато получиха спокойни, добре обмислени отговори от вашия адмирал Коб! Това доказа, че свободните хора не са побеснелите терористи, които всички очакват. Мисля, че Уинзик ще бъде принуден да се оттегли, но ще бъде от помощ, ако ти говориш с пресата. Признавам, че настоях пред лекарите да те събудят по-рано тъкмо затова.

— Всичко е наред. Радвам се, че… — Скочих. Чакай. Ем-бот! — Корабът ми, Куна! Дойдох тук на кораб, който е много важен. Той къде е?

— Не се тревожи — успокои ме Куна. — Отделът на Уинзик нахлу в посолството, след като ти избяга от града, но аз действам да ти върнат всичко. Твоят лидер, Коб, изрично спомена кораба.

Отпуснах се назад, неспособна да се отърся от тревогата за Ем-бот. Съмнявам се, че можех да се надявам на по-добър изход на фона на случилото се.

— Гробокопачът наистина ли си отиде?

— Доколкото знам — отвърна Куна. — Странно, след като се появят, те обикновено остават години и създават хаос. Каквото и да си направила, спаси много повече от Към звездите. Освен това нещастните случаи са много малко при събитие от такъв мащаб. Мориумур и Химерна обясниха, каквото можаха, въпреки че не сме сигурни как… как си успяла да го отпратиш.

— Промених му перспективата — отвърнах. — Показах му, че сме хора. Оказа се, че той не иска да ни унищожи.

Куна се усмихна отново. Да, той ставаше добър в усмивките. Почти не бяха зловещи.

Нещо в цялата ситуация ме караше да се напрягам, но аз си наложих да се успокоя. Щяхме да разберем какво е. Сякаш… войната бе приключила или бе близо до края. След като Върховенството говореше с Коб, това бе огромна крачка напред. А аз бях в болница на Върховните, без холограма и се чувствах добре.

Бях успяла. Някак бях успяла. Усмихнах се на Куна и протегнах ръка. Той я пое. Надявах се да оставя повечето детайли на дипломати и политици. Бях свършила моята част.

Затворих очи.

Открих, че нещо не е наред. Пуснах ръката на Куна, станах, извадих тръбичките от ръката си.

— Спенса? — повика ме Куна. — Какво има?

— Къде са ми дрехите?

— На онази полица — посочи Куна. — Всичко е наред. В безопасност си.

Облякох се, сложих си изпрания пилотски костюм и пилотското яке, след това закопчах значката-преводач. За щастие ми бяха оставили гривната, която веднага сложих на китката — въпреки че в момента нямах нужда от холограмата. Опитах се да повикам Ем-бот; но не получих отговор.

Пристъпих към прозореца, все още несигурна какво ме притесняваше. Донякъде беше нещо абстрактно. Уинзик бе готов да призове гробокопач, за да изпълни замисъла си. Нямаше начин да приеме поражението като генерал, който има чест, готов да предаде меча си на врага.

Огледах града през отворения прозорец, както бях застанала отстрани, за да не се очертая като мишена. Май ставам параноичка.

— Дали не трябва да те оставя да си починеш още малко — рече Куна със спокоен глас, но пръстите му се сгърчиха в знак на притеснение.

За малко да се съглася, но след това осъзнах какъв е проблемът. Притеснението настъпваше, инстинктите ми пищяха, въпреки че все още не бях напълно наясно.

Беше тихо.

Прозорецът беше отворен, намирахме се на третия етаж, но не се чуваше никакъв звук от трафик, не се разнасяха гласове. Улиците навън бяха празни.

Бях свикнала с шума на платформа Към звездите. Улиците винаги бяха пълни. Навсякъде имаше движение. Градът никога не спеше, но днес улиците бяха почти празни. Да не би защото всички бяха разтърсени след нападението на гробокопача?

Не , помислих си аз и забелязах, че някой се движи в странична уличка. Беше дион в дрехи на кафяви райета. Забелязах още двама като него, подкарали малка група.