Брендон Сандерсон - Към звездите

Какво, в името на звездите, ставаше? Надникнах от укритието си — което сега беше обсипано с какви ли не отломки — и видях позната фигура да крачи по улицата, метнала на рамо противовъздушно оръжие. Брейд беше в черен пилотски костюм, без шлем.

— Казах му, че ще се измъкнеш — подхвърли небрежно тя, докато крачеше към мен. — Уинзик е великолепен тактик, но има неща, които не разбира.

Вдигнах пушката си и се свих до един отломък и взех Брейд на прицел. Ушите ми звънтяха от ракетите, които тя беше изстреляла. Тя стреля по своите. Заради мен ли?

— Искам да ти предложа сделка — спря тя, когато застана пред мен. Остави оръжието и прикладът му се опря в паважа, облегна се на него. — За всички вас на онази затворническа планета.

— Слушам те — отвърнах.

— Имаме нужда от войници — призна Брейд. Тя кимна настрани, посочи с ръка Към звездите. — За да ни помогнете да управляваме.

В близката далечина видях други военни кораби да порят въздуха. Не идваха към нас. По-скоро облитаха района. Зловещите им силуети патрулираха небето. Те бяха доказателство, че нови сили властват над Към звездите.

— Уинзик поема контрол над Върховенството — провикнах се към нея, без да свалям оръжието си.

— Той се възползва от възможността, която му беше предложена — обясни тя. — Той управлява години наред онази космическа станция над планетата ви. Дал е години от младостта си и е осъзнал нещо, което на никой от Върховенството не е хрумнало: цената на малко насилие.

Погледнах през рамо. С колко ли време разполагах, преди тези войници от болницата да ме настигнат? Да не би Брейд просто да ме бавеше?

Изправих се, без да свалям пушката, и се опитах да я заобиколя. Трябваше да се добера до сградата, където държаха Ем-бот.

— Можеш да свалиш пушката — каза Брейд. — Не съм въоръжена.

Не свалих пушката.

— Ти чу ли предложението ми? — попита Брейд. — Войници. Вие, хората от Метален рой. Можете да се биете. Аз ще успея да убедя Уинзик да ви позволи да се присъедините към нас. Как ти се струва да свалиш Върховенството?

— Като служа на онзи, който ни е държал в плен ли?

Брейд сви рамене.

— Война е. Лоялността се променя. Ние двете сме примери за това.

— Моята лоялност никога не се е променяла — отвърнах. — Аз служа на моите хора. Нашите хора , Брейд.

Тя направи крелянски жест на безразличие.

— Нашите хора ли? Те какви са ми на мен? Вкопчила си се в идеята, че дължим нещо на човеците на Метален рой единствено защото имаме общи прародители. Моите възможности са тук. — Тя пристъпи към мен. — Уинзик иска да те убие. Той те възприема като заплаха. Единствената ти надежда е да дойдеш с мен и да ме оставиш да го убедя, че все още си ни от полза.

Тя пристъпи още по-близо, затова стрелях в земята пред краката ѝ. Тя се закова на място и аз видях — от начина, по който ме погледна с безпокойство — че е убедена, че ще я убия. Аз не бях чак толкова сигурна, но тя мислеше, че съм чудовище. Тя наистина мислеше, че тя самата е чудовище.

Или… може би не. Докато ме гледаше, аз прочетох нещо друго в думите, които бе казала. Помогни ни да управляваме… Моите възможности са тук.

Винаги я бях възприемала като жена с промит мозък. Да не би да се бях подвела? Приказките на бабчето бяха пълни с хора като нея — амбициозни воини, които копнееха да властват. По-младото ми аз щеше да аплодира действията ѝ и помощта, която оказваше на Уинзик да поеме властта.

Само че аз вече не бях същият човек. Отдръпнах се от Брейд и тогава забелязах войниците, които тичаха към мен откъм болницата. Най-сетне се обърнах и хукнах.

— Няма да стигнеш до сградата — изкрещя след мен Брейд. — Това е най-доброто предложение, което ще получиш.

Не исках да я слушам повече и затичах с всички сили към сградата без прозорци, където Куна ми беше показал как изпращат в изгнание извънземната горила. Страничният вход, през който бяхме минали с Куна, се оказа заключен, затова прострелях вратата.

Вътре дионът охрана, който бе толкова строг с нас преди, сега се беше свил на пода.

— Не ме застрелвай! — извика той. — Моля те, не ме застрелвай!

— Къде ми е корабът? — изкрещях. — Покажи ми къде е?

— Напреднал изкуствен интелект! — отвърна охраната. — Те са забранени. Затова гробокопачът дойде за нас! Трябваше да го разрушим!

— КЪДЕ МИ Е КОРАБЪТ? — повторих и насочих пушката към охраната.

Дионът вдигна ръце, след това посочи към един коридор. Накарах го да стане и да ми покаже пътя. Навън заехтяха сирени, докато охранителят ме водеше към една врата, след това я отвори.