Джак Макдевит - Древни брегове

— И кой ще бъде критерият за нейното… „стабилизиране“?

Погледите им се срещнаха. Уокър ясно виждаше, че Фльори е в процес на вземане на решение.

— Онова, което ще кажа, не бива да излиза извън тази стая.

— Няма да излезе, щом желаете това.

— Моментът на стабилизиране ще дойде, когато вратата и Ротондата бъдат унищожени.

— Разбирам.

— Ще има инцидент. Не знам как точно ще го организират, но това е единственият приемлив изход от ситуацията.

Уокър бавно кимна.

— Благодаря ви за откровеността — каза той. — В такъв случай съм длъжен да повторя нашата позиция: хребетът Джонсън принадлежи на Мини Уакан Ояте. И ние ще се противопоставим на всеки опит да ни бъде отнет.

— Опитайте се да разберете — умолително изрече Фльори. — Говорим за сили, върху които никой няма контрол в момента.

Председателят изпитваше усещането, че е хванат между зъбните колела на гигантски часовник.

— Джейсън — заговори той след дълго замисляне, — разбирам прекрасно. Но от мен се иска да избера за моите внуци резервата, когато те могат да разполагат с безкрайна прерия. Защо твоите хора не забравят за страховете си? В Ротондата няма нищо разрушително. Проблемите, които светът има сега да решава, в по-голямата си част се дължат на невежество. И на страх.

Погледът в очите на Фльори помръкна.

— Много от нас симпатизират на вашата позиция. Имате повече приятели, отколкото предполагате.

— Сред които никой не е готов открито да се застъпи.

Фльори с труд намери думи:

— Председателю, сам президентът се смята за ваш приятел. Но той е принуден от обстоятелствата да реагира по някакъв начин — такъв е дългът му пред нацията.

— Съжалявам — въздъхна Уокър и стана, за да покаже, че разговорът е приключил. — Наистина много съжалявам.

— Председателю, чуйте ме — в гласа на Фльори се бе промъкнала нотка на отчаяние. — Нищо не можете да направите. Вече е издадено съдебно постановление. И до един час то ще бъде представено на хората ви.

— На племенния съвет?

— Не, на вашите представители на хребета Джонсън.

— Адам няма да го приеме.

— Точно по тази причина съм тук. Длъжен съм да обясня какво ще се случи. И да помоля за личното ви съдействие. Ще ви компенсираме щедро.

— И какво ще ми предложите като бъдеще на моя народ? Стойте настрана от хребета Джонсън, господин Фльори. Той принадлежи на сиу. И ние няма да се предадем.

Макс вдигна слушалката. Беше Ласкър.

— Макс — каза му той, — има нещо, което държа да знаеш.

— Продал си яхтата — досети се Макс.

— Да. Виж, предложиха ми много пари. Много повече, отколкото изобщо някога са ми трябвали.

— Няма нищо, Том.

— Не знам дали постъпката ми няма по някакъв начин да се отрази на ситуацията горе, при вас. Страхувах се, че…

— Къде е яхтата сега?

— Товарят я отвън на ремарке.

— Уелс?

— Не, правителството. Момчетата казаха, че били от Министерството на финансите.

Помощник-щатски шериф Елизабет Силвера връчи на Адам Скай съдебното постановление. Беше малко под петдесетте — висока, дългокрака, безстрастна. Черната й коса бе прошарена тук-там с бели косми.

Придружаваше я началникът на полицията Даутабъл.

Стаичката на Адам в модула за охраната бе малка, тясна и задръстена с какво ли не. Стените, които довчера бяха голи, с изключение на окачения върху една от тях боен племенен барабан и снимката на жена му, сега бяха накичени с оръжие. Лъкове, антични пушки, собствения служебен револвер на Адам — всичко, до което бе успял да се добере, сега бе изложено на показ.

Силвера извади сгънатия документ от джоба си.

— Господин Скай — каза тя, — връчвам ви постановление на федерален съд, по силата на което това място, Ротондата и всичко, намиращо се в нея, с изключение на личните ви вещи, се предава в собственост на федералното правителство. Подобен акт стана наложителен — продължи тя, — тъй като бе преценено, че районът представлява обществена опасност. — И понеже шефът на охраната с нищо не показа, че смята да вземе постановлението, тя го остави на масата. — До полунощ трябва да се подчините. — Тонът й се промени, сякаш му даваше дружески съвет: — Колкото по-бързо освободите площадката, господин Скай, толкова по-добре ще бъде за всички замесени.

— Няма да се изнесем оттук — осведоми я Адам студено. Тя го погледна в упор:

— Нямате такава възможност. Не можете да се противопоставите на съдебно постановление.

— Това е наша собственост. И ако дойдете да ни я отнемете, направете го въоръжени.