Джак Макдевит - Древни брегове

— Добре.

— Доколкото съм уведомен, шоуто ще бъде изцяло твое. Никой няма да ти се намесва.

— Прекрасно… мисля, че най-сетне идва нощта, когато ще стана известна.

— Надявам се. И виж, Хоук, погрижи се за… — думите му бяха заглушени от остро пращене.

Андреа превключи на резервната честота. На нея бе същото. Кучите синове я заглушаваха. Невероятно…!

Тя вдигна телефонната слушалка. Изчака сигнала за набиране, но той така и не се чу.

Джо Рескули бе карал в продължение на дванайсет часа в компанията на жена си Ейми и сестра й Тереза, когато стигнаха отбивката на север по шосе 32, за да изминат последните няколко километра до Ротондата. Идваха чак от Сакраменто и бяха пътували цели три дни. Тереза бе физик, специалист по теория на елементарните частици. Макар Джо да не бе напълно сигурен какво точно означава това, знаеше, че става дума за добра работа и че не е необходимо много да се напрягаш. Възхищаваше се на този факт. „На нея й плащат за онова, което знае“, казваше той на приятелите си от фабриката за бутилиране. Защото самият Джо не бе имал и ден през живота си, когато не се бе налагало да превива гръб за насъщния.

Месеци наред Тереза не бе говорила за нищо друго, освен за Ротондата и ентусиазмът й се оказа толкова заразителен, че когато сподели с Джо и Ейми за намерението си да вземе самолета и да дойде тук, те също пожелаха да видят чудото, а с кола беше много по-евтино.

Така че най-сетне се бяха добрали до желаното място и Тереза ги убеждаваше, че ще трябва да останат на върха до стъмване, за да видят сиянието. Ейми нямаше нищо против. Тя винаги бе на страната на сестра си, каквато и щуротия да й хрумнеше. Джо правилно се досещаше, че жена му изпитва нещо по-сериозно от неопределени съжаления по повод своята прибързана женитба. Не че някога му бе казала нещо открито, но той го виждаше в очите й. Ако не се бе омъжила за Джо, тя може би също щеше да работи в място като „Трайангъл Лабс“, щеше да има свой кабинет и щеше да се радва на усещането, че прави нещо полезно за света.

В сянката, хвърляна от хребета, вече беше доста тъмно, а леденият вятър се усещаше дори в стария „Буик“. Беше чувал за острите завои по пътя към върха и никак не му харесваше да кара нагоре по здрач и с този страничен вятър. Но сестрите бяха възбудени до крайност и нямаше да го оставят на мира, докато най-сетне не видеха онова, заради което бяха дошли чак тук.

— Ето — извика Ейми.

Отстрани на пътя беше сложена указателна табела. На нея бе нарисувана голяма жълта стрелка, с надпис „Ротондата“. Някой обаче бе теглил напречна черта през надписа с втори надпис: „Затворено“.

— Това не може да бъде — възкликна Тереза. — Трябва да е отворено до залез.

Веднага след завоя започваше отбивката, но пътят нагоре беше преграден с бариера. Отстрани бе паркиран полицейски джип и полицаите махаха с ръце на колоната коли да продължава нататък. Джо намали и свали стъклото от своята страна. Един от полицаите нетърпеливо му направи знак да се маха.

— Какво се е случило, полицай? — попита Джо.

— Моля ви, продължете по пътя си. Затворено е.

— Добре — съгласи се Джо, като се опитваше да скрие задоволството си от такова развитие на нещата. — В колко отваряте сутринта?

— Няма да отваряме. Обектът е окончателно затворен.

— Окончателно затворен ли? — повтори Тереза. Джо ясно долавяше възмущението в гласа й. — Защо? Слушайте, дошли сме отдалеч… — в тона й се надигаше истерична нотка.

— Никой не ни обяснява, госпожо. Съдът е разпоредил да се затвори. Заплаха за сигурността. Толкова.

— Не говорите сериозно.

— Съжалявам. Сега трябва да ви помоля да продължите нататък. — Той отстъпи, за да им даде възможност да се включат в движението. Зад тях спря нова кола. Полицаят измъчено въздъхна.

В същия момент откъм запад приближи черен „Форд“, модел 1988 година и закова пред бариерата. Шофьорът беше сам. Възрастен индианец, забеляза Джо. И после с възмущение видя бариерата да се вдига. Фордът мина под нея и преградата отново бе спусната.

— Ей…! — извика Тереза. — Ама какво е това? Него защо го пуснахте?

— Кола на обекта — обясни полицаят.

Джо гневно го изгледа, но това не впечатли униформения служител на закона. Той на свой ред заби поглед в Джо и без повече думи изразително му посочи шосето.

— Някой някъде ще получи писъмце — предупреди го Джо, вдигна стъклото и отпраши напред.

Уокър бе очаквал проблеми с минаването през бариерата. През цялото време на пътуването от резервата дотук бе смятал, че ще откажат да го пуснат. Допускаше дори, че могат да го арестуват. Но те го бяха пуснали да мине. Досети се за причината, докато караше по серпантините нагоре: беше стар и те се надяваха, че ще може да възпре по-агресивно настроените от индианците при Ротондата. Независимо дали щеше да успее или не, никой не виждаше в него допълнителна заплаха.