Клиффорд Саймак - Проектът

Джил съжали за глупавото си държание. Знаеше, че това е свят на тишината. Джейсън й бе разказвал колко ужасно безмълвен е той, а аз се натрапих тук и започнах да им крещя своите въпроси. Що за глупост сторих. Казах им, че съм Джил Робъртс и те — дори да можеха да ме чуят — нямаше как да знаят какво е това Джил Робъртс. Ако искам да разговарям с тях, рече си тя, вероятно единственият начин да го направя, е да им говоря по същия начин, както с Шептящия. Ако им кажа коя съм… Не, не става. Трябва да им опиша каква съм, а не коя съм. Как бих могла да им кажа каква съм? Как бих могла аз или някое друго човешко същество, или каквато и да било друга форма на живот да опише на съвсем различна, непозната форма на живот какво представлява?

Може би, помисли си тя, трябва да започна с това, че съм органично същество. Но щяха ли да разберат какво има предвид под „органично“. Дали ако я чуваха и разбираха, щяха да схванат смисъла на думата „органичен“?

Струваше й се, че отговорът щеше да бъде отрицателен. Ако искаше да разговаря с тях, трябваше да започне на по-елементарно ниво. Трябваше да обясни какво означава „органичен“. Може би, след като веднъж се справеше с това, те щяха да разберат, защото беше твърде възможно (не вероятно, а възможно) да са срещали органичен живот. Защо ли, питаше се тя, имаше усещането (макар че не бе напълно сигурна, че тази идея е именно нейна), че те не бяха органична форма на живот, а нещо изцяло различно и изключително странно?

Как трябваше да постъпи, ако искаше да сведе органичния живот до по-основни понятия? Да се заеме направо с определението какво, по дяволите, е органичен живот? Ще ми се да зная отговора на това, рече си тя. Страшно ми се иска да мога да отговоря. Ако Джейсън беше тук, той щеше да ми помогне. След като е лекар, би трябвало да знае. Май имаше нещо, свързано с въглерод, спомни си Джил, ала каква беше ролята на въглерода тя просто не знаеше. Опита се да разрови паметта си, чудейки се дали някога е знаела нещо по този въпрос. По дяволите, изруга тя. През целия си живот съм си поставяла като цел да зная толкова много неща, да имам добри познания в различни области и да ги използвам в работата си, а сега, когато се налага да ги използвам, аз нямам и понятие от онова, което е така важно. Като репортер винаги спазваше правилото да се подготвя основно по всяка тема, за която щеше да разговаря с някого. Да знае за съществото или за човека, на когото щеше да задава въпроси, да има информация за живота, интересите и работата му, за да сведе до минимум броя на глупавите въпроси. Но дори и да бе имала време, не съществуваше никакъв начин да се подготви за хората-уравнения — нямаше откъде да почерпи материал за тях. Може би някъде все пак имаше, ала не и в света на хората.

А най-влудяващото от всичко беше, че се опитваше да свърши всичко сама. Шептящия беше тук, с нея, и трябваше да вземе някакво участие, налагаше са да работят двамата — Шептящия и тя. А малкият подлец се спотайваше и не правеше абсолютно нищо, за да й помогне.

Розово-червеният куб бе престанал да се отдръпва. Сега стоеше на известно разстояние от нея, но не много по-далеч от първия път, когато бе тръгнала към него. Бяха започнали да прииждат и други кубове, събираха се зад розовия, образувайки стройна фаланга. Съюзяват се срещу мен, помисли си Джил, също както са постъпили с Джейсън.

Направи няколко колебливи стъпки към розово-червения куб, в отговор на което той изчисти от повърхността си всичките уравнения и грозно оплетените диаграми и за миг изправи срещу нея гладката си, без никакво петънце розово-червена страна.

Джил се приближи до нея толкова близо, че трябваше да вдигне глава, за да види върха на куба. Чистата му повърхност все още оставаше розово-червена. Останалите кубове, които стояха зад нея, не се отдръпваха от местата си, диаграмите им не помръдваха, не потрепваха, а просто стояха — непоколебими, сякаш бяха замръзнали.

Бавно и колебливо розово-червеният куб започна да изписва нова диаграма върху гладката си повърхност, втъквайки в нея блестящи златисти нишки. Работеше внимателно, като че не бе сигурен какво точно прави и му се налагаше да намира правилния път слепешком.

Отначало високо към ръба образува триъгълник, обърнат с един от върховете си надолу. След това друг, по-голям триъгълник, чиито връх сочеше нагоре, така, че върховете на двата триъгълника да се докоснат. После, като че бе премислил нещо, кубът образува две успоредни вертикални линии, два лъча, започващи от основата на по-големия триъгълник.