Клиффорд Саймак - Проектът

Чудото не беше извършено от Мери, независимо от думите на лъжливата сестра. Ако въобще можеше да се говори за чудо, то бе дело на Джейсън — и не беше никакво чудо. Ако можеше да го проучи, вероятно щеше да намери напълно разумно обяснение за него. Най-отвратителното беше, че не можеше да стори това. Ако някой трябваше да й каже нещо сега, това беше Джейсън, ала Джил бе сигурна, че той нямаше да произнесе нито дума. А тя дори не можеше да опита да обори онова, което онези глупци крещяха на улицата.

Джил престана да крачи, върна се до канапето, взря се в леко потрепващите пламъци в камината, които се приплъзваха по вече догорелите цепеници. След време, помисли си тя, щеше да й се наложи да излезе лице в лице с тази тълпа, макар че всичките й инстинкти биха въстанали срещу такава постъпка. Искаше само да остане сгушена тук и да ближе раните, които бе получила след публично преживяното унижение. Ала тя знаеше, че след време щеше да изправи пред тях. Ватикана не можеше да я победи, никой досега не я бе побеждавал. Джил Робъртс се бе преборвала с по-страшни неща от това. Нищо не бе успявало да я сломи, нямаше да успеят нито отвратителните роботи, нито изгубилите разума си човешки същества долу.

И още нещо — не могат да я изхвърлят от Ватикана, никога не биха могли! Стоеше здраво на краката си и през ум не й минаваше да си тръгне. Което беше, напомни си тя, коренно различно становище от онова, с което бе пристигнала тук. Тогава беше почувствала отвращение и разочарование, беше вбесена от дребнавата, хитра игра на кардиналите — те се опитваха да я обезкуражат да не идва тук, като не отговаряха на писмата й. Когато въпреки чувствата, които изпитваше, тя дойде, отказаха да й сътрудничат. Оттогава приоритетите и перспективите й се промениха. Беше й необходимо време да осъзнае важността на Ватикана — не само за роботите, но и за човешките същества, при това не само за хората тук, в Края на Нищото, но и на всички хора навсякъде из Галактиката. Тук бе открила такова величие на мисълта, че вече не можеше да му обърне гръб. По някакъв начин тя се бе превърнала в част от него и искаше да остане такава, заедно с Джейсън, който също бе станал част от планетата. Във всеки случай, каза си тя, нямаше да си тръгне дори и да искаше, защото Джейсън беше щастлив тук и в тази странна общност бе открил такъв живот, който му подхождаше. Джил не можеше да се раздели с него, не можеше да си наложи да го стори. Особено след онова, което се бе случило предната нощ — пръстите му я бяха докоснали и премахнали грозния тумор от бузата й. Обезобразената й страна наистина я караше да се срамува, призна тя пред себе си, колкото и да се опитваше да го отрече. Отнасяше се към физическия си недостатък с неприсъща за жените откритост, парадираше с него, защото не можеше да го скрие, излагайки го на показ пред целия свят.

Ала не само Джейсън я задържаше тук. Другият фактор беше старият кардинал, Инок, който я посещаваше всеки ден. Разполагаше се на стола до писалището й и разговаряха цели часове, като че тя беше просто друг робот, или пък той — човешко същество. В много отношения той приличаше на стар идиот-бърборко — просто се държеше така. Но иначе беше мил. Никога не бе и помисляла, че робот може да притежава това качество, ала Инок беше много по-мил и внимателен, отколкото го изискваше положението му. В началото се обръщаше към него с неизменното „Ваше Преосвещенство“, педантично придържайки се към изискванията на протокола във Ватикана, ала напоследък често забравяше да прави това и бъбреше с него, сякаш бяха две глупави съученички. Той нямаше нищо против. Може би за него беше забавление да разговаря с някого, който задълго забравяше, че той заема висок пост във Ватикана.

Джейсън й беше разказал за света на уравненията и сега тя отново осъзна, че си задава въпроса какъв всъщност беше той. Беше й го описал възможно най-пълно, опитвайки се да й разкаже в подробности за онова, което бе видял и преживял. Ала изглеждаше, че нито светът, нито преживяванията в него можеха да бъдат описани. Преживяното беше така огромно, че човешкият разум вероятно не можеше да го обеме, нито да намери думи да го опише достатъчно образно на друго човешко същество.

— Не мога да ти кажа, Джил — повтаряше Джейсън. — Не мога да ти опиша всичко, там има такива неща, които не можем да изразим с думи.

Виковете и крясъците на улицата продължаваха. Нима я преследваха, зачуди се тя. Нима желаеха отново да видят дали доказателството за великото чудо не бе изчезнало? Какви глупци, помисли си тя, какви глупци!