Клиффорд Саймак - Проектът

— Не — възрази Екюър, — не можем да постъпим така. Ако използваме блъф и те ни разобличат, позициите им ще станат по-силни и те ще станат по-сигурни в себе си, откогато и да било. А и когато започнем да действаме, трябва да бъдем в значителна степен уверени, че ще съумеем да се наложим.

— Да — съгласи се Тенисън, — предполагам, че имаш право.

— Джейсън, когато Джейсън ти каза, че е сигурен — или почти сигурен — къде се намира Рая, ти остана ли с впечатлението, че той разполага с някаква документация и не говори само по памет?

— Искаш да кажеш дали е имал нещо като дневник на полета?

— Да, мислех си тъкмо за такова нещо. Корабите са съоръжени с устройства, описващи по дни полетите им, нали? Дали не е взел записващото устройство, преди да се е качил в спасителния кораб?

— Да си кажа честно — призна Тенисън, — останах с точно такова впечатление. Помислих си, че разполага с по-достоверна документация, отколкото собствената си памет. Ала той не каза нищо по този въпрос. Не ми даде никакво основание да мисля така. Не зная защо си изградих такова мнение. Тогава имах такова впечатление, но сега въобще не съм сигурен.

— Дали не можем… — Екюър не завърши изречението си, а Тенисън се поколеба, преди да отговори.

Накрая заяви:

— Ще ми бъде крайно неприятно. Декър ми е приятел и ми се довери.

— Но, Джейсън, ние трябва да узнаем! Трябва да узнаем!

— Добре тогава — заяви Тенисън. — Хайде да се залавяме за работа. Но внимателно, Пол. Всичко трябва да се постави на мястото, където е било.

Тенисън забеляза, че каменните фигурки, които бе направил Шептящия, вече не бяха на масата в ъгъла. По-късно ги намери в малка кутия на една от лавиците. Очевидно Декър ги бе прибрал, преди да тръгне.

Не намериха онова, което търсеха.

— Сигурно го е заровил някъде извън хижата — предположи Екюър.

— Той не притежава нищо друго, освен нея — възрази Тенисън. — Ако има нещо и го е скрил някъде другаде, то ние няма как да го намерим.

Джейсън си помисли, че Шептящия би могъл да знае.

— Има още една възможност — изрече гласно той.

— Каква е тя?

Тенисън сви рамене.

— Смятам, че нищо няма да излезе. Забрави я.

Не беше споменавал за Шептящия пред Екюър и нямаше намерение да го стори. Слава Богу, че бе успял да се въздържи.

Що се отнася до Шептящия, рече си той, може би имаше — или бе имало някога — още една възможност, но сега тя вече не съществуваше. Някъде дълбоко в ума му бе трепнала мисълта, че щом Шептящия успя да го заведе в света на уравненията, значи би могъл да го отведе и в Рая. Ала това сега беше невъзможно. Шептящия нямаше за какво да се залови, понеже Тенисън не бе гледал нито един от кубовете за Рая.

Джил беше единствената, освен него и Декър, която знаеше за Шептящия. Положението не трябваше да се променя.

Следователно всичко зависеше от Декър. Той беше единствената им надежда. Когато Декър се върнеше от експедицията си, той можеше да им помогне. Ако пък не успееше и онова, което знаеше, се окажеше недостатъчно, тогава последният шанс на Ватикана беше загубен. Информационната програма щеше да бъде унищожена или в най-добрия случай, свита в тесни рамки, и Ватикана щеше да се превърне в онова, в което бе възнамерявал — сляп поход към измамната надежда за духовност.

Шептящия, помисли си той, сигурно е с Декър. Значи трябваше да изчака завръщането им, за да знае на какво още можеше да се надява.

Напуснаха хижата, затвориха вратата след себе си и провериха дали резето е добре залостено. Изкачиха се на близкия хълм и погледнаха оттам към Ватикана. В ярката светлина на следобеда сградите се открояваха искрящо бели на фона на горите по склоновете на високите планини.

Докато стояха и наблюдаваха разположените близо една до друга постройки в далечината, до тях долетя далечен звън.

— Камбаните! — възкликна Екюър. — Защо ли бият? Не е редно да го правят по това време на деня. Има определени часове. При това, всички едновременно.

Нов порив на вятъра дивея до слуха им плътния ек на огромните камбани.

— Това са камбаните на базиликата! — изрече удивено Екюър. — Какво става, по дяволите?

Двамата бързо се спуснаха по хълма.

През целия си живот никога не беше изпитвала такова унижение, помисли си Джил, нито такъв гняв. Какво ставаше с тези хора? Какво бе прихванало тази глупачка, медицинската сестра, да приказва такива неща.

Джил затръшна вратата след себе си и прекоси стаята. Седна на канапето пред камината, ала не издържа. Стана и започна да крачи напред-назад.