Клиффорд Саймак - Проектът

— Има някои неща, за които просто не съществуват думи.

Толкова древна култура, така независима, функционираща на основата на строго логична система, която така изпреварва човешкото знание и възможности, както атомните реакции дялането на камъни с примитивни сечива. Редица кубове, разположили се сред огромна, зелена равнина, които управляват символи и диаграми. Дали играеха някаква игра с много сложни правила, или решаваха задачи? А може би символите и диаграмите бяха видимата проява на извънземна мисъл, може би група философи, увлечени в диспут, спореха за някакви поразяващи със своята точност хипотези, или просто прекарваха приятно свободното си време, а може би участваха в дългия, бавен процес на формулиране на нови универсални истини. Възможно ли беше съществата-уравнения преди много години да са проникнали до края на пространството и времето и сега, оттеглили се на мястото, откъдето са тръгнали, да са се заловили да систематизират и оценят всичко, което са видели и преживели?

Какво ли изумление, помисли си тя, са изпитали, когато са били посетени от Джейсън, нахлул по толкова безцеремонен начин в техния свят — форма на живот, подобна на онези, които сигурно са виждали някога по-рано, а сега са забравили, или може би форма, каквато въобще не са срещали. Нищо чудно, че са се държали по такъв начин — нищо чудно, че са полудели от проблясване, от бягащи символи и танцуващи диаграми, нищо чудно, че са построили къща, за да скрият Джейсън от очите си. И все пак те му бяха дали подарък, както човек постъпва с гост, посетил дома му.

Джил се отпусна на канапето и се опита да се успокои и да събере сили. Точно тогава съзря проблясване в един от ъглите на потъналата в сенки стая. Започват да ми се привиждат разни неща, каза си тя.

Вече виждаше не само блясък, а кълбо от блестящ прах с неясни очертания, мъничка искряща сфера.

— Шептящи? — повика го тя, инстинктивно обръщайки се към блясъка, точно както й го бе описал Джейсън.

— Виждаш ли ме, Джил?

— Виждам те, Шептящи.

— А чуваш ли ме?

— Да, чувам те.

Беше вцепенена от изумление. Мислеше си, че това е невъзможно. Джейсън никога не й бе намеквал, че Шептящия може да дойде при нея, а дори да й бе подсказал, никога не бе споменавал, че тя би могла да го вижда и да разговаря с него.

— Джейсън каза да не те намесвам — рече Шептящия. — Разкрих му, че мога да разговарям с теб, но той ми каза да те оставя на мира. Ала Джил, аз не мога да те оставя встрани от всичко, което става. Затова дойдох при теб.

— Всичко е наред — успокои го тя.

— Ти можеш да виждаш различно от Джейсън. Може би по-добре от него.

— Какво да виждам по-добре?

— Хората-уравнения.

— Не! — възкликна Джил. — О, не!

— Защо? Ще се изплашиш ли?

— Да, ще се уплаша. Те са ужасни същества.

— Ти им дължиш красивото си лице.

— Да, дължа им го.

— Джейсън се върна с лечителска дарба от техния свят. Те и на теб ще направят подарък. Те искат да раздадат много неща.

— Защо пък ще ги дават на нас?

— Не зная — отвърна Шептящия. — С Джейсън проникнах доста на дълбоко, ала това се оказа недостатъчно.

— Джейсън не ми е разказвал подробности.

— Той не бе в състояние да сподели всичко с мен. Не можеше да осъзнае чудесата, които аз откривах. Нито пък аз успявах да разбирам всичко, на което се натъкваш той. Нашите умове са много различни.

— Ами аз? Аз едва ли бих разбрала нещо повече.

— Ти би го видяла по друг начин. Джейсън е видял онова, което ти не би могла, а ти ще видиш онова, което Джейсън е пропуснал.

— Шептящи, аз не бих могла да отида в света на уравненията. Не съм гледала куба.

— Аз вече съм бил там — напомни й Шептящия. — И това е достатъчно. Запомних пътя. Мога отново да стигна и сам.

— Не зная, Шептящи. Не мога!

— Няма нужда да се боиш. Джейсън и аз се върнахме. Не ни заплашва никаква опасност.

— Откъде знаеш, че не е имало никаква опасност? Може би вие двамата просто сте имали късмет.

— Важно е, Джил.

— Ще трябва да помисля за това.

— Джейсън каза да не те замесвам в тази работа. Помоли ме да не ти досаждам. Но аз вече го сторих.

— Казах ти, че всичко е наред.

— Няма повече да настоявам. Ако кажеш „не“, значи не.

Не мога, каза си Джил. Ще се вкаменя от ужас. При това нямаше никаква нужда да го прави. Джейсън вече бе ходил там. Не е нужно и тя да отива. И все пак…

— Никога през живота си — обърна се тя към Шептящия, — не съм отстъпвала пред някоя задача. Не се уплаших и от Края на Нищото. Винаги, когато е трябвало да отида някъде, съм го правила.