Клиффорд Саймак - Проектът

Тенисън кимна.

— Езра е единственият, който знае всичко.

— Така е. Има няколко куба от по специален характер, които мога да намеря без помощта на Езра, ала техният брой не е голям.

— Но докато видиш новия куб, той остава в сейфа. А кубът с Рая не се е оказал там, това ли искаш да ми кажеш?

— Джейсън, точно това искам да ти кажа. Езра отвори сейфа и кубът го нямаше. Имаше три други куба, но не и този с Рая. Три, които не бях прегледал…

— Може би върху някой от тях е поставен етикет с погрешно изписано заглавие?

— Не. По-късно гледах и трите, за да се убедя. Никой от тях не е кубът с Рая. Просто материали, постъпили напоследък.

— Пол, кой друг може да отваря сейфа?

— Никой. Нито аз, нито който и да било друг. Само Езра.

— Добре. Значи Езра…

— Невъзможно! — прекъсна го Екюър. — Това хранилище е смисълът на живота на Езра. Цялото му съществуване е посветено на Информационната програма. Той би бил нищо без нея. Доверявам му се повече, отколкото на себе си. Той е свързан дори по-тясно с програмата, отколкото съм аз. Работил е по нея по-дълго от мен. Бил е предопределен за нея още в самото й начало, преди много векове.

— Но ако някой във Ватикана…

— Не е възможно. Дори и папата не би могъл. Езра дължи лоялност единствено на Информационната програма, не на Ватикана.

— Тогава някои сигурно е научил комбинацията. Възможно ли е това?

— Предполагам, че да. Някой външен.

— А не може ли кубът да не е бил поставен на определеното за него място?

— Не. Езра го остави в сейфа. Аз стоях до него, видях как го остави вътре и после заключи вратата.

— Ти какво мислиш, Пол?

— За Бога, Джейсън, не зная! Някой е откраднал куба.

— Защото не са искали да го видим?

— Предполагам, че е така. Има една теологическа фракция във Ватикана, онези, които подкрепят канонизирането на Мери.

— Онези, които искат да елиминират Информационната програма. Които искат да ви дискредитират.

— Не съм сигурен в това — отвърна Екюър, — не мога да повярвам, че биха искали да го сторят — ако имат такава възможност, разбира се.

Двамата мъже помълчаха за миг. Новата цепеница, която Тенисън бе хвърлил в камината, сега буйно гореше и пращеше. Светлината на утрото беше изпълнила стаята.

— Това не е всичко — каза Екюър. — Още не съм ти казал някои неща.

— Какво още имаш да ми кажеш?

— Първият куб за Рая също го няма. И той е изчезнал.

Във Ватикана, по цялата планета Края на Нищото, се носеше един и същи шепот:

— Мери направи чудо. Тя излекува тумора на Джил. Сложи ръка върху бузата на Джил и грозният тумор изчезна.

Медицинската сестра потвърди, че е видяла всичко. Мери бе помолила Джил да се наведе, така че да може да протегне ръка и да я пипне. Веднага щом Мери докосна бузата й, грозното клеймо бе изчезнало.

Чудо! Чудо! ЧУДО!

В това не можеше да има никакво съмнение. Онези, които бяха успели да зърнат Джил, разгласяваха чудото и пламенно твърдяха, че срамния знак върху лицето й е изчезнал.

След като неколцина започнаха да разпространяват новината за чудото, Джил избяга.

Разтревожена група кардинали съобщиха новината на Негово Светейшество и Негово Светейшество, не съвсем доволен от проявяваната от тях глупост, зацъка и започна да издава други звуци на пренебрежение, съветвайки кардиналите да възприемат по-скептично отношение, докато не се анализират всички доказателства. Когато един от кардиналите предложи да започне църковно-правно дирене с цел да се определи целесъобразността от провъзгласяването на Мери за светица, папата заяви, че е прекалено рано да предприемат подобни стъпки. Макар и мъничко разстроен, Негово Светейшество не се обвързваше с никакви препоръки, оставяйки си свобода на действие.

Автоматично, почти инстинктивно беше обявен всеобщ празник. Работниците във фермите, зеленчуковите и овощни градини захвърлиха инструментите си и поеха в спонтанно шествие към Ватикана. Дърварите тозчас напуснаха горите и се присъединиха към тях. Много монаси и други служители на Ватикана излязоха, за да се присъединят към радостната тълпа. Стражите се опитаха да възпрат множеството да нахлуе във Ватикана. В обширната базилика се блъскаха хора и роботи и всеки желаеше да си отвоюва място, за да коленичи и да се помоли. Отначало камбаните оставаха безмълвни, но накрая, в опит да се успокои тълпата, която започна да крещи срещу очебийното безразличие на Ватикана към чудото, което бе станало, камбаните започнаха да бият и целият свят се окъпа в невиждана радост.