Клиффорд Саймак - Проектът

Тенисън вдигна дясната ръка съвсем близо пред лицето си и се взря в нея. Тя бе потънала в сянка, различи само формата й. Ръката му в никакъв случай не беше по-различна. Не светеше в тъмното, беше си такава, каквато е била винаги.

И все пак изпитваше особено усещане…

Потрепери, обзет от внезапна студенина, макар че нощта беше топла. Опита се да си спомни какво бе станало там, на другото място, в света на уравненията. Уравненията го бяха уловили в главоломен въртоп, бяха проникнали в него. Беше сигурен, че някои от тях се бяха разположили в тялото му и останаха там. По едно време, към края на епизода, който си спомняше, му се струваше, че самият той бе приел формата на уравнение — дали се бе свил, или бе пораснал, не знаеше? Опита да си спомни какъв тип уравнение бе станал — ако, всъщност, това въобще някога му бе известно. Със сигурност не беше едно от онези тлъсти, чудовищни уравнения, всяващи ужас със сложността си — беше виждал такива, докато лежеше погребан в тръпнещото, пихтиесто море. Може би е бил много просто уравнение — недвусмислен израз на самия себе си. Когато диаграмите изградиха къща за него, той си спомни, че беше се шмугнал вътре и бе останал там, без да знае какво представлява, но твърде доволен от новото си състояние. Питаше се дали диаграмите бяха направили това убежище, за да го предпазят от опустошителния танц на уравненията, които проблясваха и се въртяха вън от него, обкръжавайки убежището от всички страни?

После изведнъж, без никакво предупреждение, той се бе оказал вън от света на уравненията — беше свободен, после осъзна, че стои във всекидневната, обърнат с гръб към огъня. Беше свободен, но не съвсем, защото бе донесъл нещо със себе си от онзи загадъчен свят, някакво качество, някаква способност, каквато по-рано не бе притежавал. Вече имаше доказателство за новата си способност. Щяха ли да се проявят още? Какво съм аз, питаше се Тенисън, какво съм аз — нескончаемо повтарящият се въпрос, който си бе задавал, докато лежеше свит в къщата, изградена от диаграмите.

Още ли съм човешко същество? Колко на брой извънземни представи могат да бъдат привнесени в човека и той все още да продължава да бъде човешко същество?

Нима съществата от света на уравненията, питаше се той, бяха почувствали, че е лекар, лечител? Бяха ли ограничили попълзновенията си спрямо него — ако те можеха да се окачествят като повторно изграждане на същество му — само с единствената цел да го направят по-добър лечител? Или бяха променили и други аспекти на живота му?

Помисли за това и почувства уплаха и колкото повече мислеше, толкова по-силен ставаше страхът. Беше се намесил в нещо, в което нямаше право да се намесва и не се бе отървал невредим. Беше променен, а не желаеше настъпилата промяна. При всички обстоятелства промяната е нещо неприятно, а промяната в съществото му беше нещо ужасяващо.

И все пак защо трябваше да изпитва такъв ужас? Благодарение на промяната, каквато и да бе тя, без значение колко ограничена или мащабна, без значение какви щяха да бъдат последствията от нея в бъдеще, Тенисън успя да направи на Джил подарък — наистина несъзнателно, но все пак бе й подарил такъв подарък, какъвто никое друго човешко същество не би могло да й направи.

Това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да се плаши и да изпада в ужас. В крайна сметка всичко, което го засягаше, се свеждаше до Джил. Ако в бъдеще не го очакваше нищо друго — ако всъщност в бъдеще му се наложеше да страда за това — Тенисън нямаше да съжалява. Всяка цена, която бъдещето щеше да му поиска, си струваше онова, което беше направил. Беше получил всичко в онзи миг, когато постави дланта си върху бузата й.

Тенисън усети как го обзема спокойствие. Остана седнал в леглото, отказа да си легне, взирайки се в сребристата светлина на зората. Мислите му отново се върнаха в света на уравненията, опитвайки се да отговорят на въпроса как беше успял да се озове там лично. Не изпитваше никакво съмнение, че не той самият, а Шептящия го беше завел дотам. За да разбере как Шептящия бе постигнал това, трябваше да знае много повече неща за него, отколкото знаеше сега.

Бавно обърна глава и огледа стаята, търсейки доказателства, че Шептящия е тук — проблясване в ъгъла, искрици във въздуха. Не видя нищо такова. Потърси го в себе си, защото той може би още не го бе напуснал. Ала от него нямаше и следа, макар че на това не можеше да се разчита — в света на уравненията Тенисън не бе доловил присъствието на Шептящия.