Клиффорд Саймак - Проектът

Тя почука на вратата му и не получи отговор. Сигурно е задрямал, помисли си тя и завъртя бравата-топка. Вратата се отвори, едва когато я блъсна. В Края на Нищото малцина заключваха вратите си. Нуждата от ключалки не бе голяма.

Апартаментът беше празен. Не се долавяше ничие присъствие. От кухнята не долиташе шум, значи и Хюбърт го нямаше. Слаб пламък потрепваше над решетката в камината.

— Джейсън… — извика тя, изричайки името му по-тихо, отколкото възнамеряваше. Безмълвието в стаята инстинктивно й показа да не нарушава тишината. Видя отражението си в голямото огледало върху стената над камината — изгубена човешка фигура, изправена сред пустотата на празната стая, бледо лице с неясни очертания, дамгосано от червенината на обезобразената буза.

— Джейсън! — извика повторно тя, този път малко по-високо.

Когато не получи отговор, тръгна към отворената врата на спалнята. Леглото беше застлано с пъстроцветна покривка. Вратата към банята беше отворена.

Джил отново се върна във всекидневната. Тогава го видя. Джейсън седеше пред камината, обърнат с гръб към огъня, с лице към стаята, взрян пред себе си. Лицето му беше безизразно, което означаваше, че не чувства нищо.

Откъде ли дойде, запита се тя. Как е възможно да пропусна пристигането му?

Не бе чула вратата да се отваря и затваря и, всъщност, бе изтекло съвсем малко време, откакто напусна стаята — как беше успял Джейсън да мине през вратата, да прекоси стаята и да застане пред камината?

— Джейсън — остро заговори тя, — какво става с теб?

Долавяйки гласа й, той обърна глава към нея, ала не даде никакви признаци, че я разпознава.

Джил бързо отиде при него, вгледа се в лицето му, протегна двете си ръце и го сграбчи за раменете.

— Джейсън, какво става? — разтърси го тя.

Очите му, които изглеждаха безизразни, за миг просветнаха.

— Джил — изрече той с треперещ, колеблив глас, сякаш не можеше да приеме факта, че тя се намира тук. — Джил — повтори той, улавяйки ръцете й. — Джил, аз се намирах далеч оттук.

— Зная — отвърна тя. — Къде беше?

— На едно място, различно от това — отговори Тенисън.

— Джейсън, изплюй камъчето. Какво беше това място?

— Ходих в света на уравненията.

— Онзи, който сънува ли? Който ти причини кошмари?

— Да, но този път не сънувах. Наистина бях там. Разходих се из него. Аз и Шептящия…

— Шептящия? Онова ли малко облаче диамантен прах, за което ми разказа?

— С него бяхме едно същество — отговори той. — Отидохме заедно там.

— Я седни — рече тя. — Искаш ли нещо? Ще ти налея едно питие.

— Не, не искам. Просто поседни с мен.

Той пусна ръката й и прокара длан по бузата й да я помилва — онази буза, обезобразена от грозния тумор. Беше му станало навик да прави това — сякаш несъзнателно се опитваше да изрази любовта си към нея, въпреки физическия й недостатък. От начало тя се отдръпваше, отбягвайки жеста му. Освен с тази милувка, малко след като се бяха запознали, той никога не бе намеквал нито с постъпка, нито с дума, че го забелязва. Това бе една от многото причини, заради които го обикна. Никой друг мъж, никой човек, не бе успявал да се държи така, като че ужасният тумор не съществуваше. Сега тя вече не се отдръпваше под милувката му. Вместо това беше започнала да я приема като скъп жест на добротворство.

Ръката му пробяга по бузата й. Лицето на Джил бе обърнато към огледалото на камината. Тя виждаше как дланта милва бузата и как в това движение се побира любовта му.

Ръката му се отдръпна и Джил се огледа недоумяващо. Въображението ми прави шеги, рече си тя. Беше някакъв лъжлив миг, в който желаното става действителност. Не беше възможно наистина да става онова, което тя смяташе, че виждат очите й. След всичко щеше да престане и тя отново щеше да се върне към нормалното си състояние.

Остана вцепенена, докато секундите една след друга отлитаха във вечността. Затвори очи, отново ги отвори, ала желанието й все още не бе престанало да се сбъдва.

— Джейсън… — изрече тихо тя, опитвайки се да контролира гласа си, ала не го овладя и той потреперя.

— Джейсън! — прошепна отново Джил. Изречената дума вибрираше от чувства.

Бузата й беше гладка, без никакъв дефект. Грозният тумор беше изчезнал.

Декър спря доста преди залез-слънце. Беше избрал място, където щеше да лагерува през нощта. На хълма имаше извор, даващ началото на поток, който се спускаше надолу към долината. Горичка от ниски, гъсти, планински храсти растеше на север от извора. Тя щеше да го подслони и да го защити от нощните ветрове, връхлитащи от върховете и фучащи наоколо. Имаше и изсъхнало дърво, паднало край потока върху няколко големи, обли камъка, откъдето лесно можеше да си осигури сухи дърва за подпалки.