Клиффорд Саймак - Проектът

Джил отиде в клиниката, за да види Мери. Медицинската сестра я посрещна пред вратата.

— Можете да останете само няколко минути — каза й тя. — Не се опитвайте да говорите с нея.

Джил пристъпи няколко крачки в стаята и спря, вглеждайки се в слабата, бледа жена на леглото. Тялото й бе така безплътно, че едва личеше под чаршафа. Двете й, подобни на нокти на птица ръце, бяха отгоре, впити една в друга, пръстите бяха преплетени, като че в пристъп на отчаяние. Тънките й устни едва се докосваха. Челюстта и скулите изпъкваха с непоколебимостта си, покрити с тънката й, трошлива като пергамент кожа.

Джил помисли с известна тревога, че долавя в тази жена нещо от изпития, изтерзан вид на светица, който й напомняше за стенопис, изобразяващ средновековен отшелник-фанатик, успял чрез изтощително гладуване да придобие вид на свят човек. Тази жена ли, помисли си тя, която прилича на истинска развалина, този скелет ли ще бъде натрапен за светец!

Очите на Мери се отвориха — толкова неестествено бавно, сякаш ги принуждаваше с огромна сила. Главата й бе така полегнала върху възглавницата, че погледът й попадна точно върху лицето на Джил.

Отпуснатите устни се раздвижиха, пророниха въпрос, едва доловим шепот, който разсече тишината в стаята.

— Коя си ти? — попита тя.

Джил също прошепна в отговор:

— Аз съм Джил и се отбих тук да те видя.

— Не — възрази Мери. — Не си Джил. Чувала съм за Джил, но никога не съм я виждала. А теб съм виждала. Някъде съм те виждала.

Джил бавно поклати глава, мислейки, че по този начин ще успокои жената на леглото.

— Познавам те — настоя Мери. — Веднъж, преди много години, разговарях с теб, но не мога да си спомня къде.

Медицинската сестра се промъкна към Джил, после замръзна на място, когато Мери заговори отново:

— Ела по-близо — едва чуто изрече тя. — Искам да те разгледам по-добре.

Джил се приближи до леглото и се наведе.

Двете впити една в друга длани се разделиха, откъснаха се от чаршафа и ръката, покрита с набръчкана суха кожа, потупа бузата на Джил.

— Да, да — прошепна тя. — Познавам те.

После ръката се отпусна надолу, клепачите отново се затвориха.

Сестрата застана до Джил и я побутна.

— Трябва да си тръгвате.

— Пуснете ме — каза й Джил, обзета от внезапен гняв. — Отивам си.

Излезе от клиниката, пое дълбоко въздух и изведнъж се почувства свободна. В тази стая се е спотаила смъртта, помисли си тя. Смъртта и още нещо необяснимо.

Слънцето захождаше на запад, надвисвайки точно над обагрената в пурпур стена на планината и в този последен час от деня слънчевата светлина докосваше земята като нежна благословия. Сега, за пръв път, откакто бе пристигнала в Края на Нищото (кога беше станало това — преди няколко дни, няколко седмици, или месеци?) — видя земята, върху която стоеше не като чужд свят, не като гротесков декор за великата неразгадаемост, която представляваше Ватикана, а като място, където живееше, среда, в която се чувстваше уютно.

Ватикана се издигаше над земята, превърнал се в част от нея, израствайки от недрата й, сякаш бе пуснал корени дълбоко в нейната гръд, израснал така естествено както дърветата, вписвайки се в животинския и растителен свят на планетата. На изток и юг се простираха нивите, зеленчуковите и овощните градини — идиличен оазис, който достигаше до множеството ниски сгради с пристройки, които съставляваха Ватикана, преднамерено търсена хармония, която свързваше Ватикана с първичната твърд на планетата.

На запад се извисяваха планините — подобна на облак синя грамада, непрекъснато обагрена в различни нюанси, отдадена на вечната игра на сенките, в която се бе влюбил Джейсън Тенисън още в първия миг, когато я бе зърнал. Когато той привлече вниманието й към планините, Джил не беше толкова впечатлена. Дотогава за нея планината беше само планина и нищо повече. Допускала съм грешка, каза си тя. Планината беше приятел или поне можеше да бъде, стига човек да пожелаеше това. Чувството към огромната синя вълна, устремила се към небето, бе започнало да прониква в сърцето й от дните, когато бе прогледнала за нея и я бе почувствала близка. Сега наистина осъзнаваше какво бе започнала да означава планината за нея — повратна точка в нейния живот, присъствие, което непрекъснато бдеше, готово да я защити, позната фигура, към която винаги можеше да се обърне. Тя беше допуснала грешка. Джейсън имаше право.

Застинала неподвижно, обзета от мисли за Джейсън и планините, Джил изведнъж почувства, че е абсолютно наложително да го види. Не го бе намерила в клиниката, което означаваше, че е у дома, макар че не можеше да бъде сигурна в това. Напоследък бе придобил навика да прави дълги разходки, а можеше да е отишъл и до Декър.