Клиффорд Саймак - Проектът

Групички хора се трупаха около клиниката, пееха псалми за Мери, напираха в малката градинка, тъпчеха храстите и цветята. Стражите се опитваха да възпрат множеството, което нарастваше с всяка изминала минута.

Мери се събуди и чу скандирането:

— Мери! Мери! Мери…

Успя да седне в леглото, изумена защо толкова гласове повтарят името й. Медицинската сестра не беше в стаята, бе отишла в друга болнична стая, през чиито прозорец по-добре се виждаше какво става навън.

Мери събра цялата си сила, надигна се от леглото, хвана се за облегалката на един стол и се изправи. После, олюлявайки се, затътри нозе към вратата и като се подпираше по стената, се спусна по коридора. В дъното голямата външна врата беше отворена и през нея нахлуваше хлад и свеж въздух.

Тълпата я зърна точно в мига, когато Мери излезе пред вратата, ала продължаваше да се държи за нея с една ръка, за да не падне. Тишина се възцари над множеството. Всички очи се обърнаха, за да се възхитят на крехкостта и несъмнената святост на жената, която стоеше, изправена до вратата.

Тя вдигна ръка към тях, пръстите й бяха свити в юмрук, и само показалецът й стърчеше напред. Мери го размаха пред лице на тълпата. Гласът й беше тънък и писклив, подобен на пронизителен крясък, който се понесе над изпълнената с благоговение тишина.

— Проклетници! — изпищя насреща им тя. — Проклетници! Проклетници! Проклетници…

— Изглежда в къщата няма никой — обърна се Тенисън към Екюър.

— Откъде знаеш?

— От комина не излиза дим.

— Това не доказва нищо.

— Може би. Но Декър винаги поддържа огън. Понякога не много буен, но винаги нещо тлее, така, че да сложи няколко съчки и да го разпали. Никога не съм виждал от комина на хижата да не излиза пушек.

— Е, скоро ще видим — рече Екюър.

Продължиха да се изкачват по хълма. Разнебитената кола на Декър беше паркирана от едната страна на хижата. Между две дървета се издигаше купчина дърва за подпалка, а стволовете на дърветата я поддържаха от двете страни. Отпред се намираше градината с правите зелени лехи зеленчуци, а в единия й край извираше истински водопад от разцъфнали цветя.

— Мястото не е лошо — отбеляза Екюър. — Никога не съм идвал тук.

— Никога ли не си срещал Том?

— Не. Него човек трудно може да го срещне някъде. Прави така, че да не може да го намерят. Мислиш ли, че ще разговаря с нас?

— Ще разговаря. Не е нито дивак, нито грубиян. Просто възпитан и образован човек.

— Как точно се изрази, когато каза, че знае къде е Рая?

— Само веднъж спомена, че може би знае къде се намира Рая. Повече не заговори за това, пък и аз не съм настоявал. Боях се, че той може да се изплаши. Позволих му да помисли.

— Може би сега ще ни каже. Ако му обясним колко е важно това. Кубовете изчезнаха и нямаме никакъв шанс да открием координатите, от които се нуждаем. Може би дори и да разполагахме с кубовете, отново нямаше да имаме кой знае каква възможност да ги открием, но сега вече въобще нямаме надежда. Сега съм съгласен с теб. Дяволски се нуждаем от тези координати. Някой трябва да отиде до Рая.

— Аз не губя надежда — заяви Тенисън, — че Том наистина знае. Вече не мога да бъда сигурен. По едно време бях почти съвсем убеден, че знае, но сега, когато сме изправени пред такова положение, започвам да се колебая. Той наистина ми разказа, че корабът му имал проблеми и той го е напуснал със спасителен, по-малък кораб. Така се добрал до тази планета. Корабът сам е налучкал пътя.

Приближиха хижата и Тенисън почука на вратата. Никой не им отговори. Почука отново.

— Може би е заспал — рече той.

— Не е много вероятно — възрази Екюър. — Щеше да те чуе. Хайде да се огледаме наоколо.

Обиколиха близката околност, като викаха името на Декър, ала той не им отговори. Отново се върнаха при хижата. Този път Екюър заудря с юмрук по вратата. Почакаха малко и Екюър попита:

— Мислиш ли, че можем да влезем вътре?

— Да, хайде да влезем. Съмнявам се, че Декър би имал нещо против. Този човек няма какво да крие.

Екюър вдигна резето и вратата се отвори. Озовали се в стаята, те постояха за миг, за да привикнат с мрака.

Помещението беше чисто. Всичко беше подредено и поставено на място.

Тенисън се огледа наоколо.

— Няма му пушката — рече той. — Висеше ей тук, на стената до камината. Раницата и спалният му чувал стояха на онази лавица над масата. И тях ги няма. Много е вероятно да е отишъл на една от експедициите си, по време на които събира скъпоценни камъни.