Клиффорд Саймак - Проектът

— Не зная, пък и не мисля, че това е земна религия. Някой, може би роботите, е заимствал терминологията.

— Точно роботите ли?

— Знам, абсурдно звучи, но точно това се опитвам да разбера.

— Ами Края на Нищото?

— Края на Нищото — повтори тя, — се намира на Предела, където звездите са рядкост. Празно космическо пространство. Пустош. На самата граница на междугалактичното пространство. Що се отнася до планетата, не зная нищо друго, освен че е подобна на Земята. Няма никакви проблеми човешки същества да живеят на нея. Казаха ми, че този кораб пристига там за месец или дори за по-кратко време. Нямам представа колко пъти по скоростта на светлината прави това. Този стар кафез е снабден с инерционен двигател, за наличието на какъвто човек не би и предположил в такава развалина. Иначе е безопасно транспортно средство. Просто си прекосява празното пространство. Корабът прави шест курса отиване и връщане на година, което означава, че транспортира впечатляващ брой поклонници. Капитанът е загадка. Вероятно биха му поверили управлението на най-луксозните междузвездни лайнери, има ценз за това. Но ето, че е тук — превозва поклонници, които всъщност не може да понася.

— Да, но печели страшно много пари. Каза ми, че ще поработи още пет години и после ще се оттегли на планета, наречена Ябълков цвят.

— Да, и на мен ми каза същото. Очевидно го казва на всеки. Не зная доколко да му вярвам.

— Вероятно е така — рече Тенисън. — Хората са способни на странни неща, за да изпълнят онова, за което са мечтали.

— Знаеш ли, Джейсън, ти много ми допадна. Направо те харесвам. И знаеш ли защо?

— Заради честността и надеждността ми — отвърна той. — Заради човечността, съчувствието и откровеността…

— Не, нито едно от изброените досега. Харесвам те, защото ме гледаш, без да трепнеш. Приела съм го за себе си и бих желала и другите да го сторят.

— Почти не забелязвам тумора — заяви той.

— Ти си един очарователен лъжец. Забелязваш го и още как! Нима някой би могъл да не го забележи?

— Шокът, първоначалният шок — прекъсна я той, — произтича от факта, че иначе си толкова красива. Като изключим тумора на бузата, притежаваш класически черти. Едната част от лицето ти е неустоимо привлекателна, а другата — дамгосана.

— Дори можеш да говориш спокойно за това и звучи добре. Не ме съжаляваш. Дори не ми съчувстваш. Сякаш е в реда на нещата да бъда приемана такава, каквато съм. Това много помага. Толкова лечения опитах. Посетих безброй клиники. Преглеждаха ме толкова много специалисти. И винаги една и съща присъда. Капилярен хемангиом — доброкачествен тумор от новообразувани и разширени кръвоносни съдове. Нищо не може да се направи. Един дерматолог — можеш ли да си представиш?! — ми предложи да нося маска, половин маска, която да покрива поразената част от лицето ми. Убеждаваше ме, че може да ми бъде направена пластична протеза…

— Ако търсиш маска, ти вече притежаваш най-добрата възможна — това, че си приела себе си.

— Наистина ли мислите така, докторе?

— Разбира се, че мисля така.

— Бутилката, моля — оживи се тя. — Нека пием за това.

И те пиха, тържествено, един след друг.

— Имам въпрос — обади се накрая той. — Не просто да сменя темата. Въпросът ми е практичен. След като се озовем в Края на Нищото, ще намерим ли къде да отседнем? Що за квартира ще бъде това?

— Имам резервации — отвърна Джил — за място, наречено Човешката къща. Не зная нищо за него, освен това, че е доста скъпо удоволствие — ако това въобще е някакъв критерий.

— Може ли първата вечер, когато пристигнем, да те заведа, на вечеря? За да забравим вкуса на корабна храна.

— О, благодаря ви, сър! Колко любезно от ваша страна.

Седяха в пилотската кабина, отпуснати в креслата.

— Не правете тази грешка да мислите, че роботите по проекта „Папа“ са щастливи малки прислужници — предупреди ги капитанът. — Те са електронни апарати с висока степен на интелигентност. Някои хора си мислят, че са успели да конструират мозъци, които да им служат, ала аз някак си се съмнявам в това. Подобна мисъл произтича от обременената с предразсъдъци гледна точка на биологичните същества. Нямаме основания да смятаме, дори да погледнем реалистично на този въпрос, че технологически мислещ и способен да разсъждава изкуствен интелект, при настоящето състояние на науката, би трябвало да бъде дори на йота по-низш от човешкия мозък, или всъщност от какъвто и да било друг вид мозък. В продължение на векове тези роботи непрекъснато са работили за усъвършенстване на способностите си по най-различни начини, както човекът-механик продължава да човърка двигателя, за да го накара да заработи по-добре.