Клиффорд Саймак - Проектът

— Не, плодородна земя е — обясни капитанът. — Проектът наистина предвижда създаването на градини и полета. Роботите работят в тях, за да отглеждат храна за своите биологични братя. Всичко останало е пустош, природата е недокосната, оставена във вида, в който е била сътворена. Не е била облагородена от човешка ръка. На планетата няма достатъчно хора, които да се заемат с цивилизованото й използване. Единственият, който го прави и когото познавам, е мъж на име Томас Декър. Декър е странен тип. Живее сам в колиба в покрайнините на селището.

— Вие приятел ли сте на Декър?

— Не ми е приятел. В делови отношения сме. Почти при всеки курс ми донася чувалче полускъпоценни и скъпоценни камъни. Знаете ги — гранати, аметисти, аквамарини, топази. Нищо изключително, рядко се появява нещо с действителна стойност. Опал с не особено висока стойност от време на време, веднъж два изумруда, за които добре се споразумяхме. Нищо особено. Няма да натрупаме богатство от тях. Имам чувството, че не го прави за пари, макар че може би греша. Тайнствен човек. Никой не знае нищо за него, макар че е там от години. Все си мисля, че търси скъпоценни камъни за удоволствие. Донася ми ги и аз ги продавам по договор, който съм подписал в Гътшот. Плаща ми десет процента от цената.

— Откъде намира камъните? — попита Тенисън.

— Броди из пущинаците, из планините, оглежда речните корита, обръща чакъла…

— Каза, че се съмняваш да го прави за пари. Защо ще го прави тогава?

— Не съм сигурен — отвърна капитанът. — Може би е просто нещо, с което си запълва времето — хоби, което го поддържа зает. Не ви казах обаче, че не ми донася всичките камъни, които намира. Задържа по-добрите находки. Благоговее пред някои от тях. Има един голям нефрит, например. Сам по себе си, би струвал много пари. Но начинът, по който говори за него, го прави ценен колкото цяло състояние. Ала не го показва. Казва, че не е негов, че не му принадлежи.

— На кого другиго би могъл да принадлежи?

Капитанът поклати глава.

— Не бих могъл да зная. Може би на никого. Просто начинът му на говорене е малко странен. Бог знае какво има предвид. Трябва да разберете, че в много отношения той е доста странен човек — потаен човек, старомоден някак, сякаш е дошъл от друг век и мястото му не е в настоящето. Смешното е, че изричам тези думи, но не мога да го обясня. Не е свързано с нищо, което прави, нито с онова, което приказва. Но това е просто чувството, което изпитвам. Казвам, че е странен и даже ви обяснявам какви са странностите му, но не мога да посоча нито една негова постъпка, да не говорим за цялостното му поведение, което да ми дава основание за това.

— Трябва да си негов близък приятел, искам да кажа, за да узнаеш много за този човек.

— Не, не близък приятел. Той няма близки приятели. Макар да е доста приятен, в много отношения дори чаровен, ала не общува с другите хора в Края на Нищото. С това не искам да кажа, че ги отблъсква, нито дори че ги избягва, но просто не търси близостта им. Никога не се присъединява към тълпата в бар на Човешката къща. Почти никога не слиза и в селището. Има стара, разнебитена бричка, един от онези всъдеходи, които могат да се движат по неравен терен. Купил я е от някого в селището. Не си спомням от кого, ако въобще някога съм го знаел. Понякога пътува с бричката, но винаги сам. Когато се запилява да търси скъпоценни камъни из пущинаците, не я взема. Върви пеш. Като че няма нужда от никого, като че всичко, от което има нужда, е там — в пустошта, дори колибата му е в покрайнините на селището. Веднъж съм бил в колибата му — тогава видях и фигурите, които е направил. Не бях поканен, но отидох и ми се стори, че се радва да ме види. Държеше се приятелски. Седеше пред огъня и говореше, но понякога изпитвах чувството, че в действителност не е там, не е с мен и едва ли осъзнава, че съм до него. Сякаш — и това може да ви прозвучи странно — докато той говореше с мен и ме слушаше, говореше и слушаше някого другиго в същото време. Още веднъж казвам, че нямам никакви доказателства, но останах с такова впечатление. Когато си тръгнах, ми каза колко се радва, че съм дошъл, ала не ме покани да го посетя отново и никога повече не отидох там. Съмнявам се, че някога ще го сторя.

— Казвате — подхвана Тенисън, — че не се присъединявал към посетителите в бара на Човешката къща. Предполагам, че там повечето са човешки същества.

— Да, разбира се — кимна капитанът. — За извънземните има други места, където ходят, но Човешката къща е за хора. Нито един извънземен не би и помислил да отиде там.