Клиффорд Саймак - Проектът

— Не се справихме зле при последната ни експедиция — подхвърли Декър. — Топазът възнагради усилията ни. Ти го откри. Ти ми показа къде да го намеря. Нищо не се виждаше сред чакъла. Ни най-малък проблясък. Само огладени от водата камъчета. Но ти ми показа къде да разровя и да го открия. Да пукна, ако се досещам как го правиш.

— Чист късмет — отвърна Шептящия. — Нищо повече от късмет. Понякога ти имаш щастлив ден, понякога аз. Предишния път ти намери рубина.

— Но той беше малък — възрази Декър.

— Ала чиста проба кристал.

— Да, зная. Истинско съкровище. Макар и да е мъничък, е направо съвършен. Взе ли вече решение дали искаш да правиш нещо с него?

— Да, изкушен съм. Трябва да помисля повече за това. Трябва да бъде нещо толкова мъничко. Имам предвид мъничко за теб. Трябва да използваш лупа, за да доловиш красотата на творението.

— Мъничко за мен. Да, разбира се, ти си прав. Мъничко за мен. Ами за теб?

— За мен, Декър, размерите са нещо относително. Почти безсмислено.

— Ще задържа рубина — заяви Декър. — Имам повече от достатъчно скъпоценни камъни за капитана.

Вече не виждаше Шептящия. Слабият блясък на диамантения прах беше изчезнал. Може би, помисли си той, това стана не заради нещо, което беше направил Шептящия. По-скоро се дължеше на неуловима промяна на светлината, идваща от камината. Знаеше, че Шептящия е все още в стаята, защото го усещаше. А какво беше онова, което усещаше? Какъв беше Шептящия, що за същество беше той? Беше в колибата, разбира се, но къде другаде би могъл да бъде? Колко голям беше? Или пък колко малък? Прашинка, танцуваща на светлината на огъня, или същност, която изпълваше цялата Вселена?

Нематериално същество, невинаги невидимо, ала безтелесно, може би приближаващо се съвсем до представата за нищото, то бе свързано с тази планета или може би само с част от нея. Мислейки си за това обаче, Декър беше сигурен, че връзката им изцяло зависеше от Шептящия. Поради някаква причина той искаше да бъде тук. Повече от вероятно беше, че нищо не е в състояние да му попречи да си отиде, когато изпиташе подобно желание — да съществува в по-горните слоеве на атмосферата или извън нея, в космическото пространство, да проникне в сърцето на пламтяща звезда, да се разтвори в гранита, образуващ кората на планетата. Цялото пространство, всичките условия, които предлагаше то, бяха естествената природа на Шептящия. А възможно ли е, питаше се Декър, онзи Шептящ, когото познавам, да е само малка частица от някакъв по-всеобхватен разум? Можеше ли този разум да осъществява постоянно и повсеместно присъствие в цялото необятно пространство, а може би и навсякъде в протяжността на времето, свидното творение на Вселената?

По-вероятно, казваше си той, никога няма да узная или ако узная, не бих могъл да го разбера. Това беше една от причините, поради които никога не питаше. Защо да се интересува от информация, която не можеше да обозре, от неразгадаеми сведения, които щяха да го измъчват до края на дните му, да го карат да се събужда посред нощ плувнал в пот, които никога нямаше да му дадат покой, а щяха да го отдалечат от Вселената и да го превърнат в чуждо за нея същество?

Шептящия отново заговори:

— В гората се разиграва трагедия — каза той. — Трима от служителите на Ватикана са мъртви.

— В гората ли? Сигурно си грешиш, Шептящи. Хората на Ватикана не дръзват да навлизат в гората. Те си стоят по домовете.

— Онези се бяха впуснали в преследване на Стария от Леса.

— Никой, който е с ума си, не би тръгнал да преследва Стария. Ако си в гората, най-добре е горещо да се помолиш да не се появи Стария и да не започне да преследва теб.

— Един от тях беше нов във Ватикана. Беше особено самонадеян. Имаше мощно оръжие, с което смяташе, че може да се справи с всичко. Но то се оказа играчка.

— И те откриха Стария?

— Не. Стария намери тях. Той знаеше, че го преследват.

— Сега са мъртви. И тримата ли?

— Да. Умъртвени по ужасен начин.

— Кога се случи това?

— Преди няколко часа. Ватикана все още не знае.

— Може би трябва да ги уведомим.

— Защо? — попита Шептящия. — Нищо не може да се направи. След време, когато отсъствието им стане прекалено дълго, ще излязат други да ги търсят и ще приберат телата.

— Но Стария ще бъде там и ще чака.

— Може би — отвърна Шептящия, — но той не може да нарани онези, които търсят нещо. Те не са тръгнали да го преследват.

— Значи убива само онези, които го преследват?

— Да. Не знаеше ли това? Вече години скиташ из горите.