Клиффорд Саймак - Проектът

— Ти мислиш за всичко — възкликна Тенисън. — Нищо не ти убягва. Как ли бих се справил без теб?

— Някак успявах да се грижа за теб на борда, нали?

— Тази вечер аз ще започна да ти се отплащам — обеща Тенисън. — Вечеря в Човешката къща. Светлина на свещи и чиста покривка на масата, порцелан, бляскави стъклени чаши, сребърни прибори, богато меню, бутилка хубаво вино…

— Недей да се надяваш прекалено много. Не фантазирай толкова. Човешката къща може да не разполага с такъв луксозен салон.

— Е, каквато и да бъде, все ще е по-добре от онази каюта на кораба, която споделяше с мен.

— Онази каюта на кораба ми стана симпатична — вметна Джил.

— Мисля — заяви Тенисън, рязко сменяйки темата, — че най-сетне някой пристига да ни вземе.

Трапезарията в Човешката къща се оказа доста цивилизована. Масата наистина бе застлана с чиста бяла покривка, върху която проблясваше стъкло и порцелан, в менюто фигурираха пет вида ястия и виното си го биваше.

— Много е приятно — обърна се Джил към Тенисън. — Не бях очаквала, че храната ще бъде толкова вкусна. Предполагам, че след месеца, който прекарахме на кораба, всяко ястие ще ни се стори като пир.

— Утре започваш работа — подхвана той, — ще мога ли да те виждам от време на време?

— Колкото е възможно по-често. Ще се прибирам тук всяка вечер. Освен ако, разбира се, Ватикана не ме изхвърли или пък въобще не ме допусне в чертозите си.

— Искаш да кажеш, че не си се свързала предварително с тях?

— Опитах, но не можах. Изпратих няколко писма, но не получих отговор.

— Може би те не желаят да се говори за тях.

— Ще видя как стои този въпрос. Ще разговарям с тях. Мога да бъда твърде убедителна, ако се наложи. Ами ти?

— Ще поогледам наоколо. Ако тук няма друг лекар, може да започна лекарска практика.

— Би било чудесно! — възкликна тя. — Но, Джейсън, наистина ли би те задоволило?

— Не зная — отвърна той. — Предполагам, че го изрекох ей така, просто ми хрумна. Във Ватикана има лекар и може би той се грижи за хората в селището. Така че идеята да започна частна практика, е доста илюзорна. Селището изглежда като създадено от първите заселници тук, ала това не може да е така. Ако разказаното от капитана е вярно, роботите са били тук почти хиляда години.

— Вероятно селището въобще не е толкова старо — отбеляза Джил. — Роботите може би са били тук доста време, преди в действителност да е възникнало селището.

— Предполагам, че е така, и все пак сигурно е старо. Ала е очевидно, че не са прогресирали особено. Може би това се дължи на надмощието на Ватикана. Със сигурност всичко и всички се въртят около Ватикана.

— Това не би било толкова лошо — вметна Джил. — Зависи какъв екип — хора и роботи — работи във Ватикана. — Може би се радват на всеки с оригинални възгледи и идеи.

— Ще поживеем, ще видим — рече той. — Няма закъде да бързам. След около седмица, ако не друго, то поне ще имам по-добра информация с какво бих могъл да се заема.

— Говориш така, сякаш възнамеряваш да се установиш тук.

Той поклати глава.

— Не съм мислил за това. Наистина ми е нужно място, където да се установя. Мисля си, че хората в Девънтри никога няма да се досетят, че съм успял да се добера до кораб, отлитащ за Края на Нищото.

— Възможно е да сметнат, че си потънал в морето. Радарът на Гътшот сигурно е проследил летателния ти апарат. Няма начин да бъдат сигурни, че си се измъкнал от него, нали?

— Така е, освен ако някой намери парашута. Не смятам, че това е твърде вероятно. Набутах го под една постройка, доколкото можах.

— Това в значителна степен гарантира сигурността ти. Толкова ли си ги вбесил, че да те проследят дотук, за да те арестуват?

— Не, вероятно не. Целият епизод беше повече или по-малко с политически подтекст. На някои хора щеше да им бъде твърде удобно, ако можеха да припишат смъртта на маркграфа на мен.

— Търсели са изкупителна жертва.

— Точно така. Във всеки случай, вероятно могат да използват изчезването ми, за да го сторят. Така че всички ще са доволни. Ала в този момент не е важно какво става в Гътшот. Какво ще правиш ти? Сигурно си вложила доста пари в това пътуване.

— Известна сума, работата ми го изисква. Това е възможност, която трябва да използвам. В моя случай разходите няма да бъдат изцяло хвърлени на вятъра. Дори да не успея да напиша статията, смятам, че наистина ще се добера до нещо голямо. Ако не се справя с Ватикана, все ще има за какво да се закача. Не толкова голямо, разбира се, но все пак няма да е за изхвърляне.