Клиффорд Саймак - Проектът

— Джил, как мислиш да осъществиш плана си?

— Ами, виж, ако след като съм пропътувала разстоянието дотук, те не ме допускат да прекрача прага им и откажат да разговарят с мен, изцяло ме отрежат с други думи, или пък в случай че са прекалено агресивно настроени, ме изхвърлят от планетата, и това е нещо. Значи съществува причина да не ме допускат. Защо ще откажат да разговарят с мен? Защо ме изхвърлят? Какво става в Края на Нищото? Какво се разиграва зад стените на тази величествена институция, отдадена на някаква мистериозна религия, какво не трябва да види бял свят? Какво крият всъщност?

— Да, разбирам — съгласи се той. — Това също е материал за статия.

— Когато приключа с всичко това, вече ще имам достатъчно за цяла книга.

— О, колко въпроси са се породили у теб.

— Подочух разни неща оттук-оттам. Темата зрее у мен от няколко години. До ушите ми все долитаха разни неща. Странни на пръв поглед слухове. Никой от тях прекалено важен и все пак, съдържащ зрънце информация. Събрани заедно, се получава една доста интригуваща картинка.

— Значи си се ровила по този въпрос години, опитвайки се да откриеш улики.

— Да, така е. Работих упорито. Разбира се, не през цялото време, ала използвах всяка възможност, която се откриваше пред мен. Доста съм мислила по тези въпроси. И колкото повече го правех, толкова по-силно се убеждавах, че фактите си струва да бъдат проверени. Възможно е да съм в заблуждение и всичко да е плод на моята фантазия. Може да се окаже, че тук няма почти нищо, освен група глупави роботи, заели се с безсмислена дейност.

Известно време двамата помълчаха, съсредоточавайки вниманието си върху храната.

— Как е стаята ти? — попита накрая Джил. — Моята е хубава.

— И моята — отвърна Тенисън. — Не е луксозна, но покрива очакванията ми. Един от прозорците е обърнат към планината.

— Няма телефони — оплака се Джил. — Попитах, но ми казаха, че въобще нямали подобно нещо. Тук никога не са били прокарвани телефони. Но за сметка на това има електрическо осветление. Поговорих си с тях за това. Казах им — как е възможно да има електричество, пък да не се сетите да прокарате телефони, но никой не можа да ми отговори.

— Може би никой не е почувствал необходимост от телефон — отбеляза Тенисън.

— Извинете, сър — обади се някакъв глас. — Извинете, че ви прекъсвам, но е важно…

Тенисън вдигна глава. До него стоеше висок мъж, малко над средна възраст, с остроносо лице, пригладена назад коса и гъсти, добре подстригани посивели мустаци.

— Разбрах — подхвана мъжът, — че сте лекар. Поне така ми казаха.

— Така е — отвърна Тенисън. — Казвам се Джейсън Тенисън, а дамата с мен е Джил Робъртс.

— Името ми е Екюър. Аз съм от Ватикана. Преди няколко дни нашият лекар беше убит при нещастен случай по време на лов.

— Ако мога да ви бъда полезен по някакъв начин…

— Ще ме извините, мадам — заговори Екюър, — не ми е приятно, че се налага да прекъсна вечерята ви и да ви отнема компаньона. Но една жена при нас е много болна. Нуждае се спешно от помощ. Ако бихте могли да я прегледате…

— Трябва да си взема чантата — каза Тенисън. — В стаята ми е.

— Позволих си — изрече мъжът от Ватикана — да помоля управителя на хотела да я донесе. Тя е долу във фоайето.

Жената беше стара. Лицето й приличаше на спаружена ябълка, напуканите й устни едва покриваха зъбите, а върху подпухналите й страни бе избила нездрава, трескава червенина. Очите й, подобни на черни копчета, се взряха в Тенисън, без да дадат признак, че са го забелязали. Тя с мъка си поемаше дъх под чаршафите. Тялото й бе съсухрено и жилаво.

Облечената в сиво медицинска сестра подаде здравният й картон на Тенисън.

— Тази жена е много важна за нас, докторе — каза Екюър.

— От колко време е в това състояние?

— От пет дни — отговори сестрата. — Пет дни, откакто…

— Андерсън не трябваше да отива на онзи лов — рече Екюър. — Каза ми, че тя е добре. Единственото, от което имала нужда, било почивка.

— Андерсън ли е загиналият лекар?

— Той и още двама. Опитаха се да го убедят да не отива. Той беше нов тук, не можеше да осъзнае опасността. Казах ли ви, че го уби Стария от Леса?

— Не, не сте. Кой е този „Стария“?

— Огромен месояден хищник. Кръвожаден, свиреп. Напада човека, щом го зърне. Другите двама се спуснали срещу него, за да защитят доктора.

— През последните три дни температурата се е задържала постоянна — обърна се Тенисън към сестрата. — Не е ли имало периоди, когато е спадала?