Клиффорд Саймак - Проектът

— До каква степен ги познавате? — попита Тенисън.

— Само бегли контакти — отвърна капитанът, — необходими, за да си върша работата. Нямам приятели сред тях, ако питате за това.

— Извинете, не желая да влизам в ролята на следовател — продължи Тенисън. — Просто ми стана интересно. Струва ми се, че попадам в свят, за който не зная нищо. Бих желал да науча някои неща, доколкото е възможно.

— Казвали са ми — намеси се Джил, — че за роботите работят човешки същества.

— Не зная дали човешките същества работят за тях — обърна се към нея капитанът. — Може би работят заедно. Има човешки същества там и броят им е твърде внушителен, ала аз никога не съм контактувал с тях. Срещам се само роботи и при това, единствено когато те пожелаят да ме видят. Проектът „Папа“ е голяма операция. Всъщност, никой извън Ватикана изглежда не знае за какво става въпрос. Носи се слух, че роботите се опитват да създадат непогрешим папа — електронен папа, папа-компютър. Тази идея изглежда е продукт на християнството, една от големите религии на Старата земя.

— Знаем какво е християнството — намеси се Джил. — Все още има много християни, може би повече от всякога. Вярно е, християнството не изглежда така убедително като доктрина, както преди да започнем да излизаме в космическото пространство. Но това е относително. Религията е все още толкова важна, колкото и винаги е била, ала нейната привидна значимост се е размила в множество други вярвания, съществуващи в Галактиката. Не е ли странно, че вярата е така универсална? Дори и най-отблъскващите извънземни изглежда ревностно изповядват вярата си и се придържат към каноните й.

— Не всички от тях — отбеляза капитанът. — Във всеки случай не всички от тях. Попадал съм в области с извънземни, цели планети, където никой не е и помислял за религия и вяра. Трябва да отбележа, че това не им се бе отразило зле. Понякога е за тяхно добро.

— Да създадеш папа — заговори Тенисън, — е странна задача, която може да си поставиш. Чудя се откъде ли роботите са заимствали тази идея и какъв е очакваният краен резултат.

— Човек никога не може да каже нещо със сигурност за роботите — отбеляза капитанът. — Те са смешна общност. Непрекъснато се мотаят в пространството и просто преставаш да се тревожиш и да се чудиш защо някой си прави нещо или какво очакват те от онова, което вършат. Никой от онези странни извънземни не разсъждава по начина, по който разсъждаваме ние. Те са банда смахнати досадници. В сравнение с повечето от тях, роботите не са просто хуманоиди, а направо човешки същества.

— Би трябвало да бъдат — рече Джил. — Ние сме онези, които ги видяхме в мечтите си. Никое друго същество не го е сторило. Има такива, които ще кажат, че роботите са човешка генерация, продължение на нас самите.

— В това може би има известна истина — съгласи се капитанът. — Колкото и понякога да са странни, те все пак са с няколко нива над всеки извънземен, когото съм срещал.

— Вие не харесвате извънземните — каза Тенисън.

— Нима вие не се отвращавате от тях? Та кой харесва тези твари?

— И все пак ги използвате на кораба си.

— Само защото не мога да събера екипаж от човешки същества. Тук наоколо няма много хора.

— Значи вие превозвате извънземните до Края на Нищото, после ги връщате обратно на Гътшот.

— Някой трябва да ги превозва — с тежест констатира капитанът. — И трябва да му плащат добре, задето го прави. Аз ги превозвам, но никъде не пише, че трябва да общувам с тях. Не просто защото не ги харесвам, което не отричам, а защото ние, хората, трябва да се подкрепяме. Ако не го правим, един ден те ще ни покорят.

Тенисън мълчаливо изучаваше капитана. Не приличаше на сляп, фанатизиран привърженик на някаква идея. Беше на средна възраст — нито млад, нито стар — профилът му наподобяваше брадва. Без чувство за хумор, изцяло отдаден на бизнеса. Странен човек, каза си Тенисън, един от онези духовно изкривени самотници. Беше повече от сигурно, че капитанът е самотен. Години беше превозвал извънземни поклонници между Гътшот и Края на Нищото и през цялото това време на самотно съществуване, проникнато от вопиюща нужда за човешка близост, ужасът и презрението му към пасажерите бяха нараствали, и сега бяха здраво впили пипала в психиката и целия му живот.

— Разкажете ни за самия Край на Нищото — обърна се към него Джил. — Питам ви от мига, когато се качих на борда, и нито веднъж не сте ми казали що за планета е това. Нямам представа дали е плодородна земя, или…