Клиффорд Саймак - Проектът

— Точно това се опитвам да ви обясня — каза градинарят. — Имаме нужда от светец или от някакъв друг символ, който ще ни послужи да укрепим вярата си в обозримо бъдеще. Наблюдавах, търсех, очаквах да се появи светец — но нямаше такъв, дори и недотам заслужил. Мери е първата и не трябва да позволим да изтече като пясък между пръстите ни. Ватикана трябва да вземе в ръцете си куба за Рая — последния куб за Рая — и трябва да забрани разпространението му или да го унищожи. Трябва да отричаме с цялата си сила и власт, че тя е била изхвърлена от Рая.

— Преди всичко — заяви папата, — трябва да знаеш, че това не е никакъв Рай.

— Разбира се, че не е — съгласи се Джон.

— Но ти искаш да накараш братята с по-нисък сан да повярват, че е Рая.

— Ваше Светейшество, ние имаме нужда от светец. Нуждаем се от Рай.

— Преди известно време разговаряхме за това, че търсим по-честна религия и сега…

— Но, Ваше Светейшество…

— Ако наистина се нуждаем от светец — продължи Негово Светейшество, — мога да предложа по-добър кандидат от Мери — интелигентен, изключително амбициозен робот, така безкористен в своята любов към братята си и в надеждата си за тяхното спасение, че се е отказал от възможността да получи по-висок сан във Ватикана, за да работи като скромен градинар, общуващ с розите си…

Градинарят издаде непристоен звук.

Старите от Леса разговаряха помежду си спокойно за маловажни неща, като добри съседи. Разпръснати по цялата планета, те си говореха, изпълнени с уважение един към друг, а в отношенията помежду им цареше разбирателство.

— Имаше време — каза един от тях, който живееше сред зелената равнина, простираща се на стотици километри от другата страна на планинската верига, възвисила се над Ватикана, — когато бях много загрижен заради металната раса, която се засели при нас. Боях се, че ще започнат да заемат нови територии, ще ни отнемат почвата, дърветата, съкровищата ни от минерали, ще съсипят водата и земята ни. Опасенията ми станаха още по-големи, когато научихме, че металните същества са създадени от органична раса, която ги е конструирала да бъдат техни слуги. Но след като ги наблюдавахме дълги години, на мен ми се струва, че те не представляват опасност.

— Те са надеждни същества — отвърна Стария, който живееше сред възвишенията над хижата на Декър, откъдето зорко следеше какво става във Ватикана. — Използват нашите ресурси, но го правят мъдро, вземат само онова, от което се нуждаят и внимават да не унищожат плодородието на почвата.

— В началото — намеси се друг, който обитаваше високите планински върхове на запад от Ватикана, — бях разтревожен от това, че употребяват прекалено много дървесен материал. В началото, а дори и сега, те се нуждаят от огромни количества дървесина. Но те ги употребяват внимателно, не пилеят и никога не секат повече, отколкото е необходимо. От време на време засаждат млади дръвчета, за да подменят старите, които са изсекли.

— Те са прекрасни съседи — заяви трети, който живееше край океана, обхващащ почти половината от планетата. — Ако ни е писано да имаме съседи, извадили сме късмет с тях.

— И все пак — възрази един, който живееше в равнината, — преди известно време се наложи да убиваме…

— Но не от металните — поясни Стария, който живееше на хълма на Декър, — а представители на органичната раса, за която споменахме. Сега има други от тях, появяват се нови и нови от идването на металните. Но онези, които постоянно живеят с нас, сигурно са специална порода. Те не искат нищо от планетата ни, нито от нас. По-скоро ние ги караме да се боят, нещо, което не желаем, но трудно бихме могли да ги извадим от заблуждението, в което са изпаднали. Сред онези, които убихме, имаше новодошъл външен човек, съвсем различен от другите. Имаше оръжие и беше убеден, че с него може да ни изтреби, макар че не разбирам защо искаше да го стори.

— Очевидно намеси се друг — ние не можехме да се примирим с това.

— Не, не можехме — потвърди живеещият близо до Декър, — макар че много съжаляваме за онова, което сторихме. Особено съжаляваме, че убихме другите, които придружаваха онзи, който искаше да погуби нас. Те не бяха така покварени като него, но се наложи да умрат заедно с него.

— Това беше единственият начин, по който бихме могли да постъпим — заяви Стария от океана. — Постъпката ни беше правилна.

Прекъснаха разговора си за миг и се възцари тишина, но те продължаваха да бъдат в контакт и всеки един от тях знаеше, че другите виждат и чувстват онова, което вижда и той — широката, равна прерия с нейните далечни хоризонти, тревите, люлеещи гриви на вятъра като развълнувано море, меките цветове на прерийните цветя, посестрими на тревата; широката пясъчна ивица, която се простираше на километри по протежение на разпенения океан, с птици, които не бяха просто пернати, ровещи из пясъка или носещи се по вълните, а ята, увлечени в странен танц; благословената, притихнала тържественост на потъналата в сенки гора, земята под дърветата, оголена от шубраци, и гладките, тъмни стволове на дърветата, които образуваха във всички посоки дълги, мъгляво-синкави пътеки, водещи сякаш към вечността; дълбоката, обрасла в дървета и храсталак клисура, обградена със страховитите зъбери от монолитни късове на двете стръмни, сливащи се планински вериги — място населено с малки, бързо подвижни, приятелски настроени форми на живот, които бягаха и цвъртяха покрай скалните възвишения и падналите, гниещи стволове на дърветата, местност, огласяна от кристалното ромолене на скрит поток, който ту лениво се разливаше, ту се втурваше разпенен по скалистото си корито.