— Имахме късмет — каза един от Старите, клекнал над пеещата клисура. — Успяхме без много усилия от наша страна да запазим планетата такава, каквато е била създадена. Като нейни пазачи ние почти не сме правили друго, освен да я наблюдаваме и да проверяваме от време на време дали всичко с нея е наред. Нямаше нашественици, които възнамеряват да я опустошат или да й причинят вреда. Понякога съм си задавал въпроса дали ако се бяхме изправили пред подобно предизвикателство, щяхме достойно да се справим с поставената ни задача.
— Щяхме да се справим, сигурен съм — заяви Стария от планината над Ватикана. — Щяхме инстинктивно да почувстваме как трябва да постъпим.
— В едно отношение претърпяхме провал — напомни онзи, който живееше близо до Декър. — Допуснахме Прахообразните да се измъкнат.
— В този случай нямаше какво да сторим — намеси се Стария от равнината. — Не можехме да спрем отпътуването им. Не съм сигурен дали щеше да бъде справедливо от наша страна. Те бяха разумни създания и трябваше да им позволим да постъпят по тяхна собствена воля.
— Което им и позволихме — каза Стария от океана.
— Но те възникнаха тук, развиха се тук — възрази онзи, който живееше в далечната пустиня. — Те бяха част от тази земя и им позволихме да я напуснат. Заминаването им в известна степен отне нещо на планетата. Често съм се питал, каква ли функция щяха да изпълняват, ако бяха останали.
— Старци — заяви онзи от гората, — стига безпочвени разсъждения. Те напуснаха отдавна. Не бихме могли да знаем дали с времето щяха да окажат някакво влияние върху планетата. Земята ни по всяка вероятност не е пострадала от това, че са отпътували. Влиянието им, ако въобще можем да говорим за подобно нещо, щеше да бъде неблагоприятно. Учудвам се, че този въпрос беше повдигнат в нашия разговор.
— Защото един от тях остана тук — напомни Стария, който живееше близо до Декър. — Той живее с едно от органичните същества, които са създали металната раса. Когато останалите си тръгнаха, той остана. Опитвал съм се да си отговоря защо не тръгна с тях. Много вероятно е просто да са го изоставили тук, когато са си тръгнали. Всъщност, може да са го оставили тук съвсем преднамерено. Вижте, та той е джудже…
Блещукането на диамантения прах се носеше във въздуха над въртящия се, позлатен стол край мраморната масичка.
— Значи се върна — рече Тенисън.
— Моля те — изрече Шептящия. — Моля те!
— Не възнамерявам — заяви Тенисън, — да се огъна пред молбите ти. Но смятам, че е време да поговорим.
— Позволи ми аз да започна. Горя от желание да разговарям с теб. Ще ти разкрия кой съм и какъв съм и никой друг, освен теб, няма да го знае. Ще отговоря на всичките ти въпроси.
— Добре тогава. Кажи ми какъв си.
— Старите ме наричат Прахообразен, Декър ме нарича Шептящия, а…
— Не е важно как те наричат — заяви Тенисън. — Кажи ми какъв си.
— Аз, съм безтегловен конгломерат от молекули, между които не съществува връзка, и все пак те са моята маса. Всяка моя молекула, може би всеки мой атом, е разумен. Аз съм роден на тази планета, макар че не мога да си спомня началото на живота си и не виждам края му. Може всъщност да съм безсмъртен, макар че никога не съм мислил за това. Макар че сега, като повдигнах този въпрос, съм сигурен, че ще живея вечно. Не е възможно някой да ме унищожи. Дори ако ме разпръснат на отделни части, така изцяло разпръснат, че нито един атом от съществото ми не срещне другите във вечността, аз пак ще зная, че всеки атом сам по себе си ще представлява живот и ще притежава способност да усеща, да бъде разумен.
— Струва ми се — рече Тенисън, — че ти си особено способно създание. Безсмъртен си, разумен и никой не може нищичко да ти стори. Нищо не ти липсва.
— Не, не е така. Вярно, аз притежавам интелект и като разумно същество се стремя да уча и да зная, но са ми необходими инструменти, с които да постигам целите си.
— Значи търсиш инструмент.
— Това е доста грубо казано.
— Искаш да ме използващ като инструмент, който ще ти помогне да научиш нови неща. Какво искаш да узнаеш?
— Необходимо ми е да узная истината за Ватикана и за дейността, извършвана тук. Искам да вляза в световете, които откриват Изследователите. Дълго време опитвах и научих нещо, но то е твърде малко. Не е възможно да навлезеш в мисловния процес на машините. Техният ум не е устроен по такъв начин. Моите проучвания или по-скоро опитите ми да ги проуча с течение на годините, предизвикаха съмненията на Ватикана. Знаят, че някой ги изучава, ала не знаят кой е той. Опитват се да ме открият, но не ме намират. Може би не осъзнават, че съществувам.
Читать дальше