Клиффорд Саймак - Проектът

— Ще го допием — каза той. — Само това остана от бутилката, която ми донесе, но Чарли трябва да се появи след ден-два. Той ще ми донесе нова.

— Вече няма да зависиш от Чарли — заяви Тенисън. — Ще ти донеса две-три бутилки. Екюър има цяла изба, пълна със запаси. Повече, отколкото аз и ти можем да изпием.

Декър изсумтя.

— Казах, че Чарли ще дойде след ден-два, а ти не прояви въобще никакъв интерес. Означава ли това, че няма да направиш опит за сделка с него да те върне обратно?

— Прекалено е рано — отвърна Тенисън. — В Гътшот все още ме помнят. Някой може би дебне за мен. Дори и да не е така, не ми се ще да си тръгвам. Във всеки случай още не.

— Ами Джил?

— Тя вероятно също ще остане още известно време. Затънала е до гуша в нейния проект да напише историята на Ватикана.

— Вие двамата — подхвана Декър, — се убеждавате в същото, в което и аз. Краят на Нищото е твърде поносима планета. Климатът е добър. Земята — плодородна. Никой не притеснява другите. Това е най-хубавото — че никой никого не притеснява.

— Ти затова ли остана?

— Това е част от отговора. Другата част е, че аз се намирам около двеста години напред, или назад… Не знам. Когато му дойде времето и си свободен да слушаш, ще ти разкажа цялата история. Но същината й се състои в това, че трябваше да напусна космическия кораб. Екипажът ми избяга и ме изостави, но в паниката, може би поради недоглеждане, бяха забравили един от спасителите кораби. Сигурен съм, че не заради мен. Вероятно не са го забелязали в паниката да се спасят. Влязох в него и изпаднах в състояние на намалени жизнени функции. Корабът ме доведе дотук жив и здрав, насочвайки се към планета, където бих могъл да се изхранвам, но докато ме докара, са изминали две столетия. Аз съм анахронизъм, човек, отдалечен на двеста години от своя свят. Не мога пак да се върна в Галактиката, няма да бъда в крак с останалите човешки същества. Тук това няма значение. Повечето от хората тук са по-изостанали от мен. А за роботите Бог знае. В много отношения те не са напреднали нито на йота от времето, когато дошли тук преди хиляда години. В други са хиляда години напред. Претърсват Галактиката чрез силата на мисълта, а може би и Вселената.

— Имаш ли някаква представа с какво наистина разполагат?

— Не. Каквото имат, го пазят в дълбока тайна.

— И все пак се боят. Джил намери записка, написана от един от кардиналите. На нея няма дата, така че не може да се твърди, кога я е написал. В нея се разказва за посещението тук на група извънземни, използвали космически кораби, подобни на мехури. Най-вероятно дошли, за да огледат планетата. Останали за кратко, по-малко от час. Ала онзи кардинал загубил ума и дума от страх.

— Битува легенда за това посещение — намеси си Декър. — Сигурно е било преди доста години. Денят, когато дошли Мехурите е паметен. Напомня стара народна приказка, но записките на кардинала вероятно означават, че е създадена на исторически факти.

— Защо пък роботите били така разстроени от това посещение? Извънземните не са им сторили никакво зло, нито пък са се бавили тук дълго време.

— Трябва да разбереш — започна Декър, че роботът никога не е обичал приключенията. Той винаги използва усреднени величини. Никога не рискува. Винаги проявява предпазливост. Това е истинската разлика между човека и робота. Хората рискуват, хвърлят се напред, разоряват се. С робота такова нещо никога не може да се случи. Може би това е последица от комплекса му за малоценност. Роботът приказва велики неща, понякога извършва велики постъпки, но никога не става наистина велик. Той се заседява дълго на едно място. Надскача собствената си сянка. Роботите на Ватикана са отбелязали значителни успехи тук, няма от какво толкова да се плашат.

Джон, градинарят, се спусна по многобройните каменни стъпала под Ватикана и накрая стигна до покоите на папата. Той взе ключ, който бе прикрепен към кръста му, и отвори вратата към малка стаичка, в която имаше само един стол. Катинарът щракна и вратата се затвори след него. На стената срещу стола имаше метална плоча, монтирана в монолитния камък.

Градинарят седна на стола.

— Ваше Светейшество — изрече той, — Джон е тук, за да ви докладва.

Очертаното с едри щрихи лице бавно и достолепно се появи върху металната плоча.

— Радвам се да те видя, Джон — каза Негово Светейшество. — Какво те води насам?

— Тук съм, Ваше Светейшество — започна Джон, — за да разкрия пред вас някои факти. Надявам се, че този път ще ми обърнете внимание. Не се държа като глупак, ей така, безцелно, представяйки се за ограничен градинар, който брътви нещо на своите рози. Изпълнявам задачата, която ми поставихте лично, защото не можете да се доверите на глупавите кардинали. Аз шпионирам за вас, аз съм вашето ухо, събирам информация за вас, пускам такива слухове, каквито ми наредите. Най-малкото, което можете да сторите, Ваше Светейшество, е да ме изслушате.