Клиффорд Саймак - Проектът

— И оттогава живее с теб.

— От време на време. Понякога е при мен, понякога не. Видя ли каменните фигурки на масата?

— Да.

— Шептящия ги извайва. Не зная как. Имам чувството, че притежава способност да влияе на молекулите — да ги разрушава, да ги размества, да ги дълбае. Не съм сигурен. Това е просто възможно обяснение. Сигурно звучи неубедително. Помага ми, когато търся скъпоценни камъни. Как го прави, пак не мога да си обясня. По някакъв начин отгатва къде има находища. Открива къде се намират и ми казва къде да търся. След като ги намерим, взима онези, които иска да вае.

— Но ти разговаряш с него. Можеше да го попиташ. Може би щеше да ти отговори.

— Не мисля така, Джейсън. Разговорите ни не са на такова високо равнище. Понякога се чувствам странно с него, усещам нещо необичайно. Сега, след като ми каза, смятам, че разбрах какво е било то. Опитвал се е да проникне в ума ми, но не е успявал.

— Вероятно си прав — рече Тенисън. — Каза ми, че е опитвал с теб.

— Но може да проникне в твоя ум.

— Том, не мога да бъда сигурен. Каза ми, че се е промъкнал в ума ми. Аз не бих могъл да се закълна. Просто приех на вяра думите му. Ако е проникнал в ума ми, не е останал там задълго. Само минута-две, преди да пристигне Екюър. Не съм много сигурен дали тази работа с Шептящия ми харесва. Не ми се ще той да се мотае из мозъка ми. Достатъчно е, че аз се балтая там. Не съм убеден, че има място за някой друг.

— Съмнявам се, че трябва да се страхуваш от нещо — каза Декър. — Той е добра душа. Онова, което му пречи, е самотата. Аз му помогнах малко да я преодолее. Той жадува за приятели. Аз съм, или бях, неговият единствен приятел. Приятелството ни е странно. Изглежда невъзможно, че човек може да бъде настроен приятелски към облаче прах. Усещам извънземното същество у него, но това не ме отблъсква. Не зная кой е той…

— Исках да те питам тъкмо това. Мислех, че досега…

— Никога не съм го питал. Сметнах, че не е моя работа. Пък и той никога не ми каза. По едно време си мислех, че ще го направи, но той никога не е говорил с мен за това. Може би е много сложно да се обясни. Мислил съм много, разбира се, но се съмнявам, че съм се приближил до истината.

— Значи нямаш възражения да го допусна в ума си? Ако му кажа да не прониква там, сигурен съм, че ще ме послуша.

— Не възразявам — отговори Декър. — Смятам, че би трябвало да го допуснеш, ако самият ти нямаш нищо против и ако не си прекалено притеснен да го сториш. Когато се всели в ума ти, може би ще ти каже някои неща, които и двамата трябва да узнаем. Бил е на тази планета дълго време. Може би още преди Ватикана. Зная, че му е интересно. Вечно рови наоколо. Но оставам с впечатлението, че не се е натъкнал на кой знае какво.

Той стана от стола.

— Ще пийнеш ли с мен, ако е останало нещо в бутилката?

— Да, разбира се.

— Тогава стой тук. Ще отида до колибата да я донеса. Денят е прекалено хубав, за да седим вътре, в къщата.

— Да, така е — потвърди Тенисън.

След като Декър тръгна, Тенисън се отпусна спокойно на стола. Пред него се простираше, градината и малка гора, в подножието на хребета. Планинските върхове се извисяваха шеметно в синевата. Навсякъде владееше мир и тишина. От някъде далеч долиташе едва доловима птича песен, понякога лек ветрец прошумоляваше из листата на дърветата. Дори и слънчевата светлина печеше кротко.

В далечината белееха сградите на Ватикана, които се сливаха с общия сив фон — непривличащи вниманието, едва ли не молещи за извинение, че са се натрапили в този девствен свят. Тиха институция на спокойна планета, помисли си Тенисън, не лошо място да живее човек. Там, горе, Джил работеше в библиотеката. Опита се да разграничи отделните сгради и да открие в коя точно от тях е библиотеката, ала това се оказа невъзможно. Отдалеч те приличаха на стълпотворение от бели блокове.

Джил работи прекалено упорито, рече си той. Тя прекарваше твърде много часове, преглеждайки документалните записи. Работата й се бе превърнала в мания. Вече не споменаваше, че ще напусне Края на Нищото. Седнал на стола, Тенисън си я представи — напрегнатото й лице на светлината на лампата, увлечена в разказ какво е открила днес. Джил обсъждаше всичко с него. Тенисън й бе необходим, за да обсъжда идеите си с него. И винаги онзи грозен, ален тумор върху едната й страна, който той почти никога не забелязваше, ала за който въпреки всичко я съжаляваше.

Мислите за Джил така го бяха завладели, че се сепна, когато Декър се върна с бутилка и две чаши и ги постави на масата.