Клиффорд Саймак - Проектът

Ние се стремяхме към сигурност посредством изолация и хитрост. Търпяхме и дори поощрявахме пристигането на поклонниците — не толкова заради парите, които ни носят, колкото с мисълта, че ако знаят за нас, поклонниците ще ни възприемат като поредния дребен култ, на който не си струва да обръщаш внимание. Но може би сметките ни са били погрешни, и ако е така…“

Тук написаното свършваше. Джил се опита да оглади измачканите страници. Тя внимателно ги сгъна и ги постави в джоба си. Никога по-рано не бе изнасяла от библиотеката какъвто и да било материал, но този път твърдо бе решила да го стори.

Инок, кардинал Теодосий, помисли си тя, този тромав, стар робот — как бе успял да напише това? В металния череп бе скрит по-остър ум и надарено с по-богато въображение съзнание, отколкото бе предполагала.

Декър копаеше в градината си. Парчето земя, забеляза Тенисън, беше добре обработено. Нямаше плевели. Декър си служеше с мотиката, без да бърза.

Тенисън застана встрани и зачака. Накрая Декър го видя, вдигна мотиката на рамо и излезе от реда, който окопаваше.

— По-добре да се скрием от слънцето — обърна се той към Тенисън. — Напича.

Той го поведе към сенчеста полянка, където имаше два дървени стола и ниска маса с ведро, поставено върху нея.

Декър взе ведрото и рече:

— Вода е, вероятно се е стоплила, но става за пиене.

Подаде на Тенисън ведрото, но той поклати глава.

— Пий ти пръв. Работиш от доста време на този пек.

Декър кимна, вдигна ведрото, напи се и го подаде на Тенисън. Водата наистина беше топла, но както бе казал Декър, ставаше за пиене. Той отново върна ведрото на масата и седна на стола срещу Декър.

— Докато работя, държа тук ведро с вода — обясни Декър. — Много е далеч да ходя до къщата, когато ми се допие.

— Сигурно прекъсвам работата ти — каза Тенисън. — Ако имаш още една мотика, мога да ти помогна. Зная как се копае.

— Не я прекъсваш. Всъщност, послужи ми като добър претекст да си отдъхна. Просто разривам почвата. Градината наистина не се нуждае от прекопаване.

— Трябва да ти кажа нещо — заговори Тенисън. — Не зная дали ти и аз сме приятели. По-скоро приемам, че сме, но много зависи от определението, което човек дава на думата „приятел“.

— Да приемем, че сме приятели — предложи Декър, — докато не докажем противното.

— Искам да ти кажа нещо за Шептящия.

— Значи е дошъл при теб?

— Да. Откъде знаеш?

— Бях почти сигурен, че ще го стори. Беше Очарован от теб. Така ми каза. Знаех си, че ще те посети.

— Направи повече от това. Превърна се… По дяволите, как да се изразя? Проникна в ума ми, стана част от мен. Поне каза, че е станал част от мен. Не съм сигурен дали беше така. Не остана дълго.

— Изхвърли ли го?

— Не. Предложи да си тръгне, когато поискам. Държа се като джентълмен.

— Какво стана?

— Точно по това време Екюър се втурна в стаята. Мери се завърнала от Рая. Била направо потресена.

— Какво се е случило с Мери?

— Все още не сме чули целия й разказ. Беше извън себе си от страх. Все още не може да разсъждава логично.

— Тогава изглежда, че онова място не е било Рая.

Изумен, Тенисън поклати глава.

— Не знаем. Не проумяваме нищичко. Но да се върнем към Шептящия. Казах му, че принадлежи на теб, че не бих сторил нищо, за да ти го отнема.

— Не зная дали ми принадлежи. Не мисля, че е така. Приятели сме, това е всичко. Историята е доста дълга. Той ми досаждаше от години. Играеше някаква игра с мен. Това беше най-проклетото нещо на света. Проследяваше ме, устройваше ми засади, когато бях из пущинаците. Предизвикваше ме. Искаше да го преследвам. Разговаряше с мен, но не гласно. Чрез думи, които се появяваха в съзнанието ми. Вероятно знаеш как е.

— Да, той говори с мен.

— Смятах, че е някакъв голям, кръвожаден звяр. Хищно човекоядно животно с извратено чувство за хумор. Два пъти го вземах на мушка, или поне онова, което смятах, че е той. Улавях сянката му с оптичния мерник, но не дръпнах спусъка. Не зная защо постъпих така. Подозирам, че по това време бях започнал да харесвам този негодник. Но понякога, така ме вбесяваше, че само да можех да го видя, щях да го гръмна. Просто да се отърва от него, разбираш ли, да го разкарам да не ми излиза в гръб. Но когато дойдеше удобният момент, не можех да натисна спусъка. По-късно твърдеше, че само ме изпитвал, за да провери дали може да ми се довери като на приятел. Това, че не натиснах спусъка, сигурно го е убедило, защото накрая се показа пред мен и вместо кръвожаден звяр, видях облаче блестящ прах.