Клиффорд Саймак - Проектът

Градината беше пуста. Обикновено неколцина монаси се щураха безмълвно по пътеките, ала сега нямаше никой. Тенисън тръгна към пейката до розариума. Само една от розите беше разцъфтяла — бледожълт цвят, чиито венчелистчетата вече започваха да вехнат, готови да бъдат отнесени от вятъра, заедно със спомена за пищното им великолепие.

Тенисън седна на пейката и се загледа по посока на планините. Странно, помисли си той, че ме плениха толкова силно. Някой ден трябваше да напомни на Декър за неговото предложение и с новия си приятел щяха да направят експедиция сред тях. Макар че по всяка вероятност, каза си той, пътуване от няколко дни, каквото беше предложил Декър, нямаше да ги заведе далеч в планините, може би не по-далеч от подножията им.

Скоро, помисли си, трябва да се видя с Декър и да поговоря с него за Шептящия. Шептящия — какво глупаво име! И какво, за Бога, представляваше този шептящ? Нещо, което можеше да прониква в човешкото съзнание като шепот? Което можеше да се слива в едно цяло с него? Аз съм вътре в теб и мога да стана част от теб. Така ли бе казал Шептящия, зачуди се Тенисън. Или всичко това беше игра на въображението?

Опита се да отпъди нелепите мисли от съзнанието си. Действаха му доста объркващо. Щеше да научи повече след разговора си с Декър. Нямаше да спечели нищо, ако продължава да си блъска главата. Декър сигурно беше разбрал много неща за Шептящия досега.

По пътеката се разнесе шум от стъпки и Тенисън вдигна глава. До него стоеше градинарят.

— А, ето ви и вас — рече Тенисън.

— Че кой друг би могъл да бъде? — попита градинарят. — Кой има по-голямо право от мен да бъде тук? Тук е моето място. Или поне се приближава до представата за това.

— Аз не подлагах на съмнение правото ви да бъдете тук — отвърна Тенисън. — Ала ми се струва, че всеки път, когато дойда тук, се натъквам на вас.

— Градината е малка — заяви градинарят, ала не продължи, за да обясни точно какво има предвид.

— Кога отново ще цъфнат розите? — попита Тенисън. — Сега е останала само една.

— Но е красива. Не мислите ли, че е красива?

— Да, красива е — съгласи се Тенисън.

— С огромно съжаление научих, че Мери отново е болна.

— Да, тежко болна.

— До ушите ми стигна мълва, че отново е ходила в Рая.

— Не съм чувал такова нещо — излъга най-безсрамно Тенисън. — Само зная, че е болна.

По дяволите, каза си той, това въобще не влизаше в работата на градинаря.

Когато тръгнали от земята, роботите взели със себе си мишки. Може би непреднамерено, но сега на планетата имаше мишки.

Работейки до късно през нощта, Джил видя някои от тях. Имаше още, които зърваше от време на време, ала първата й бе станала приятел. Тя идваше да я посещава в тихите самотни часове, надничаше иззад купища ленти и кристални кубове, меките й, кръгли ушички потрепваха, щръкнали да доловят и най-слабия звук, розовото й носле помръдваше, за да улови и най-недоловимата миризма. След като се убедеше, че няма никой, освен Джил, мишката се показваше, все още прибягвайки предпазливо, не съвсем сигурна, че е добре дошла и споделяше среднощната й закуска, хванала трошица хляб или сирене с предните си лапички, приседнала на задните и изпънала бялото си коремче. Впила малките си, светли, мраморни очи в жената, без да ги откъсва нито за миг, мишката гризеше трошицата.

Джил разговаряше с нея, приказваше й тихо, защото всеки по-силен тон би я уплашил. Малък беглец, нарече я Джил, малък беглец от Земята. Понякога, когато не беше прекалено заета с трошиците, мишката цвъртеше срещу нея — приятно, разговорно цвъртене, с което казваше на Джил, че я харесва.

Отначало потръпваше при мисълта за безредието, което мишките биха създали в библиотеката, но по-късно осъзна, че това не е библиотека в смисъла, какъвто тя си представяше. Безценните книги от Старата земя бяха подредени в стъклени шкафове, както и всички останали писмени документи. Лентите и кристалните кубове бяха заключени в метални хранилища. Дори и запасите хартия бяха съхранявани в метални контейнери. Тук имаше съвсем малко неща, до които мишките можеха да се доберат.

Те не бяха много, не повече от дузина, и с изключение на нейната приятелка, която идваше редовно да получи храната си, се появяваха само от време на време. След като приятелката, която все успяваше да отмъкне нещо, приключеше с обяда си, тя също изчезваше. Това озадачаваше Джил. Преди това мишката въобще не тичаше наоколо, не се движеше на зигзаг, за да изследва и търся някакъв път. Изяждаше трохичката, после се стрелваше нанякъде и Джил никога не успяваше да види къде точно отива. Отначало това не я притесняваше. Съвсем малко я интересуваше къде и защо се крие мишката. Ала с течение на времето, без каквато и да било логическа причина, изведнъж откри, че се чуди къде ли отива мишката, след като си изяде трохата и какъв път избира, за да се добере дотам. Понякога дори се ядосваше на себе си, че си губи времето, мислейки за такива неща. В края на краищата, какво значение имаше това? Дори и да намереше отговор на тези въпроси, какво щеше да спечели?