Клиффорд Саймак - Проектът

— Почти никога не е имало такава реакция срещу някой от нашите Изследователи в другите светове — добави Екюър. — Обикновено, нашите хора не са нищо повече от незабележими наблюдатели. Когато са нещо повече от наблюдатели, те се обвързват с тях, превръщайки се в обитатели на другия свят — като създават някаква връзка с някой от другите жители или като по някакъв начин програмират умовете си и се превръщат в един от тях, или… Джейсън, просто не зная. Никога не съм знаел. Не зная какво правят нашите Изследователи, когато пристигнат на някое място, и как постъпват, за да се справят с положението. Не го разбирам, пък и те не ми помагат — не могат да ми разкажат как го правят. Онова, което се случи с Мери, не се е случвало никога по-рано. Когато нашите хора наистина се обвържат, когато се впишат физически в характеристиките на другото място, те се идентифицират с нещо, което е различно от тях самите. Но Мери се обвърза с другия свят като Мери. Тя беше в Рая и що се отнася до нея самата, тя в действителност е била в Рая, срещнала е този човек, който я е погнал надолу по стълбата…

— Приказки.

— Ще ти кажа нещо — подхвана Екюър. — Обзалагам се с теб, че се е случило точно така. Убеден съм, че кристалният куб ще покаже…

— Разбира се, че ще покаже — съгласи се Тенисън. — Щом тя смята, че именно това се е случило, това и ще бъде записано в куба. Не е станало така, но тя мисли, че е станало и това ще си проличи в кристала. Но дори и записът да е точен и да отговаря на случилото се, дори ако онова създание, за което тя смята, че я е преследвало по стълбата, наистина е сторило това, как можеш да бъдеш сигурен, че той и неговите събратя биха могли да я проследят до нас?

— Не съм сигурен — въздъхна Екюър, — но мисля, че такава възможност наистина съществува. Възможността е следната… Не знам как да се изразя… Ами, тя просто ни е издала. Нашите Изследователи никога не могат да бъдат сигурни, какво ще намерят оттатък. Съществото, което я е преследвало, може да не е всъщност онова, което тя смята, че е видяла. То може да е било нещо неразбираемо, така че човешкият разум на Мери да го е представил в човешки измерения, като някакво създание — ужасно, както й се е, сторило — което тя може да идентифицира. Мери е опитен наблюдател, един от нашите най-ценни Изследователи. Сигурен съм, че тя ще осъзнае какво е видяла. Също така съм убеден, че ако е попаднала на някоя прекалено отвратителна форма на живот, тя инстинктивно се е предпазила от нея, преобразувайки я в нещо друго.

— Не разбирам твоя страх — прекъсна го Тенисън. — Роботите на Ватикана пътуват с кораби, задвижвани чрез силата на мисълта, независимо от това как ги наричат. Достигат до някои от световете, открити от твоите хора.

— Така е — потвърди Екюър, — но има известна разлика. Роботите не отиват на сляпо. Те знаят накъде са се отправили. Местата за посещение се избират много внимателно.

Мери се бе укротила. Успокоителното вече бе започнало да действа.

— Скоро ще бъде съвсем добре — каза Тенисън. — Най-лошото вече отмина. Когато се събуди, ще си спомня някои от събитията, ала най-бурните сцени ще бъдат притъпени. Засега се нуждае единствено от почивка. Хубаво ще бъде, ако по-късно съумее да се прехвърли към някое друго място. Би ли било възможно това? Не бива да рискуваме, не трябва да й позволяваме отново да отива в Рая. Ако не сме съвсем сигурни, че тя няма да замине там, най-добре ще бъде изцяло да я отстраним от програмата. Обаче в този случай тя непрекъснато ще мисли за това. За предпочитане е да отиде някъде другаде. Новите изживявания ще засенчат настоящото. Има малка вероятност отново да попадне на нещо, действащо така травматизиращо, както Рая.

— Не зная — поклати глава Екюър. — Когато отново е способна да разсъждава логично, ще разговаряме с нея и ще обмислим всичко.

— Пациентите ме чакат — рече Тенисън. — Ще се отбия по-късно.

Имаше само двама пациенти. Когато приключи с тях, Тенисън не отиде веднага при Мери. Тя все още се намираше под въздействие на успокоителното и сестрата щеше да го повика, ако нещата не се развиваха както трябва.

Беше ранен следобед, денят бе хубав. Планините се извисяваха — мастилено сини на фона на лазурното небе. Поглеждайки натам, Тенисън знаеше къде би желал да бъде — на място, където би могъл да поседи сам за известно време и да помисли на спокойствие. През последните няколко дни, дори през последните няколко часа, се бяха случили толкова много неща, които трябваше да осмисли. Съвсем наблизо имаше един точно такъв оазис.