Клиффорд Саймак - Проектът

— Искаш да кажеш, че няма да настояваш?

— Не, няма. Ако кажеш „Върви си“, ще си тръгна. Ако кажеш „Остани“, ще остана. Но, моля те!

Всичко това, помисли си Тенисън, е пълно безумие. Не се случва в действителност. Сигурно си въобразявам. Такова нещо не съществува.

Вратата се отвори с трясък и Екюър застана в светлината на рамката.

— Джейсън — изкрещя той, — трябва да дойдеш с мен! Тръгвай, без да губиш нито секунда.

— Да, разбира се. Какво не е наред?

— Мери се върна от Рая — отвърна Екюър. — Не е на себе си.

Декър още веднъж преживя този момент. Години не беше мислил за него, но сега, откакто се бе завърнал при кораба, често си го припомняше, заравяше се в паметта си и старият, избледнял спомен всеки пореден път ставаше все по-ярък.

Той протегна ръка и докосна, металната кутия, която стоеше на писалището му, кутията, която беше донесъл от спасителния кораб. Всичко е записано тук, помисли си той, в дневника, който е регистрирал корабът. Ала не му се щеше да го отвори и да прегледа записите. Може би, каза си Декър, трябваше да го оставя там, където бе лежал дванадесет години, тънещ в забрава.

Защо, питаше се той, се колебае да прослуша записите? Може би, защото се страхуваше, че ужасът все още е запечатан на тях? Възможно ли беше корабът да регистрира ужаса? Възможно ли бе той все още да е стаен там, така първичен и непреодолим както в онзи ден преди толкова години? Смръщи чело в усилието да се съсредоточи. Познаваше този кораб, беше летял с него много години, знаеше всеки негов чарк, беше го обичал, беше се гордял с него, разговарял бе с него в самотните часове, изгубен в космическото пространство. Понякога, поне така му се струваше, корабът му отговаряше.

В него имаше само едно нещо, в което не беше сигурен и то беше дали корабът наистина е регистрирал всичко. Щеше му се да беше абсолютно сигурен, че записите са подробни, ясни, че нищо важно не е пропуснато. Те съдържаха данни за местоположението на различни места, разстояния, координати, пресметнати с пределна точност, сведения за температури, налягания, химически компоненти, гравитационни стойности, данни за форми на живот, ако бяха засечени такива, предупреждения за скрити опасности. Но чувства — можеха ли записващите устройства да фиксират чувства? Можеха ли да съхранят в статистиката онзи безумен ужас, който беше заставил коравия, опитен екипаж да избяга, обзет от дива паника към спасителните кораби?

Декър седеше на писалището, пръстите му пробягваха по металната кутия. Очите му бяха затворени. Опитваше се да си спомни по-добре, да открие — за десети път през последните няколко дни — онова единствено нещо, което се изплъзваше от паметта му.

Бяха се насочили към глъбините на системата Кунскин, когато попаднаха в изкривяване. Странно нещо, мислеше си той — винаги я бе приемал за изкривяване — онази странна, необяснима пропаст в пространствено-времевия континуум, която не беше просто легенда, а пропаст, в която корабът се бе озовал в друго време или в друго пространство. Най-различни, пълни с преувеличения истории за тази аномалия се разказваха във всеки бар на всяка планета, отвъд която се простираше неизследвано космическо пространство. Онези, които ги разказваха, тържествено се кълняха в тяхната истинност, но това съвсем не потвърждаваше съществуването на изкривяванията, нито дори и най-далечната вероятност, че някой се е натъквал на тях.

Ала изкривяване, или не, нещо страшно беше сполетяло кораба. Привидно корабът висеше сред черния безкрай, без да личи по каквото и да било, че се движи, когато изведнъж се залюля, започна да се накланя и преобръща, увлечен в онова преддверие на вечността, в което бе попаднал. Декър си спомняше, че бе останал сам пред един от илюминаторите, взирайки се в безкрайната пустош, обгръщаща кораба, объркан, както винаги в такива случай, от пълната липса на белези, с които можеше да я характеризира. Пространството наоколо беше черно, пусто и това беше всичко. Ала тъмнината всъщност не беше плътно черна — изглеждаше черна, защото в нея нямаше нищо, беше пуста, но не поради някакво чувство за загуба, а поради същия факт, че там нямаше нищо. Празнота, възникнала не защото някой бе взел онова, което някога е било там, а просто защото в нея никога не бе имало нищо, и най-вероятно никога нямаше да има. Много пъти си бе задавал въпроса какво го бе накарало да обикне тази безрадостна, безплодна пустота и никога не бе достигал дори и до мъгляв отговор с какво толкова го привлича тя.