Клиффорд Саймак - Проектът

— Добре, получаваш отличен — заяви Тенисън. — Ще ме вземеш ли със себе си, когато си тръгваш?

— Ако поискаш да ме последваш…

Всичко беше както предишния път — широкият, лелеян и възпяван от хилядолетия друм, облян в светлина, който се простираше в безкрая, възвисяваше се сред сияйни висоти далеч, далеч напред. Тя се намираше високо над него, в пустото, лишено от всякакъв живот мъртвило. Мъчеше се да го преодолее, устремена към светлата диря, напрягайки всеки мускул, всяка фибра, за да достигне колкото се може по-бързо тези заветни висини.

Този път, рече си тя, ще се концентрирам по-добре. Ще запечатам в паметта си всяка забележителност, всеки знак, за да зная къде се намирам. После ще им кажа къде съм била и ще мога да им предоставя неопровержими доказателства за съществуването на Рая. Защото те не ми повярваха, но този път ще са принудени да го сторят. Координати, бе казал Екюър. Но какво представляват координатите? Как да открия координатите, които да ги убедят. Може да няма никакви други, освен тези на вярата, затова ще трябва да повярват в тях. Този път трябва да им донеса вяра, която да приемат безпрекословно. Така ще запомнят навеки, че аз съм тази, която им откри Рая.

Зная какво искат, каза си тя. Искат да им занеса пътна карта, после ще задействат смешните си машини и ще ме последват в Рая. Глупци, помисли си тя, едновременно вбесена и натъжена от глупостта им — тези безумци вярваха, че могат да се озоват физически в Рая, без да знаят, че за смъртните Рая е — как го беше нарекъл онзи идиотски лекар? — състояние на ума. Но той греши, помисли си жената, той с дежурно усмихнатото си любезно лице и превзетата си преданост към науката. Защото Рая не е просто състояние на ума, а състоянието на Божие просветление. И аз единствена сред всички тях бях осенена от него и затова съм способна повторно да се пренеса в Рая.

Състоянието на благодат, постигнато така мъчително, и все пак може би не в резултат на усилия, защото в него липсваше изнурителното напрягане, имаше стремеж — съкровен порив към святост, към подчиняване на личността на Божията власт. Понякога, понесена на крилете на порива, тя успяваше да се докосне до светостта, ала никога не съумяваше да я постигне докрай. Друг път пропъждаше мисълта за собственото си аз и тогава откъснатата, гърчеща се, непокорна мисъл за собствената й личност плахо пропълзяваше обратно в съзнанието й, за да застине сред пустотата, на която сама я бе осъдила. Никога не съм успявала да постигна заветната цел, припомни си тя, ала все пак се бях приближила до нея в достатъчна степен, за да поема по славната диря, простираща се пред мен.

Преодоля пустото пространство и й се стори, че краката й докосват опора, макар тя не приличаше на нито един познат й досега друм. Той беше гладък, сияен, и трептеше пред нея в ореола си, далеч в безкрайността. Може би е прекалено далеч, помисли си тя, и няма да успея да стигна дотам. И какво да правя, какво бих могла да направя, ако поради крайно изнурение и безсилие рухна насред път, преди да съм зърнала бляскавите, огромни кули?

Ала изглежда нямаше да изпита затруднения, защото не й се налагаше да върви. По необясним начин тя се носеше над светлия друм, без да прави нито крачка. Химни и песнопения се лееха навред около нея и за миг се запита дали силата на сладкогласната песен не я тласка напред.

Струваше й се, че е изпаднала в странна немощ, отвсякъде я обгръщаха мъгли, затова виждаше само дирята пред себе си и мекия блясък в далечината, макар че изнурението й бе примесено с всепоглъщаща радост. Движеше се натам без да прави и най-малко усилие, сякаш се бе оставила на нежен прилив, който я тласкаше към далечен бряг. Музиката ставаше все по-прекрасна, а блясъкът — по-ярък. Тя притвори клепачи да не бъде ослепена и нечие свято присъствие — наистина ли беше такова? — я обгърна и подкрепи.

После, неочаквано музиката затихна, възцари се тишина и тя отново стъпи на краката си. Вече никаква сила не я носеше, не я крепеше, нозете й тежко се тътреха. Отвори уплашено очи и видя, че блясъкът се бе усилил стократно и се бе превърнал в сияние, сред което се издигаха могъщи кули на фона на лазурносиньо небе. Кулите — толкова много на брой! — бяха девствено бели и изпъкваха на синевата. Девствено бяло и девствено синьо… Някъде далеч откъм кулите ромолеше музика, подобно водопад. Всяка капчица с отделен свой тон, сливащ се в общия хор.

Вдигна взор, за да види ангелите, но не съгледа никого. Може би, помисли си тя, те се реят толкова високо, че очите на смъртните не могат да ги съзрат.