Клиффорд Саймак - Проектът

— Сигурен съм, че знаят отговорите на въпроси, които малцина други някога са помисляли да си зададат. Убеден съм, че са дълбали в глъбините, в същината на универсалното познание, там, където никой друг не би и помислил да се насочи. Те разполагат с възможности, сила и дръзновение, които биха засенчили всекиго в тази Галактика, стига да съумеят да ги използват. Слава Богу, не са в състояние да се мобилизират да го сторят. Обсебени са така маниакално от другата си дейност, че не им остава време да проявят силата и дръзновението си.

Декър постави чашата си до камината, стана и се върна в кухненския бокс, вдигна капака на чайника и разбърка с лъжица онова, което вреше в него.

В ъгъла, увиснало над масата с каменните фигурки, блещукаше мъничко облаче от диамантен прах, отразявайки светлината от пламъците в камината. Тенисън подскочи и разля част от питието в чашата си. Преди няколко дни, спомни си той, когато срещна за пръв път Декър, беше забелязал блясъка на диамантения прах над рамото му. Беше извърнал глава, за да се отърси от магията и когато отново бе погледнал в същата посока, сиянието бе изчезнало. Сега, същото това сияние — беше сигурен, че е същото — този път не се разсея в пространството. Продължаваше да стои над масата.

Декър се върна до огъня, взе чашата си и се отпусна в креслото.

— Защо не останеш за вечеря? — попита той. — Има яхния, ще стигне и за двама ни, дори ще остане. Ще замеся житна питка и ще я пъхна във фурната. Ще я изядем топла. Кафето ми свърши, но имам чай.

— Чаят е хубаво нещо — рече Тенисън.

— Ще запаля Старата Бетси и ще те закарам до дома ти — додаде Декър. — Нощта ще е тъмна и ако тръгнеш пеш, може да се заблудиш. Освен ако не желаеш да останеш тук за през нощта. Може да използваш леглото. Имам достатъчно одеяла. Аз ще легна на пода.

— Трябва да се прибера тази вечер.

— Това не е никакъв проблем. Реши само кога искаш да тръгнеш.

— Том — подхвана Тенисън. — Бях останал с впечатлението, че си необщителен. Казаха ми, че си бил доста хладен и саможив.

— Чарли ли ти каза това?

— Мисля, че той. С никой друг не съм говорил за теб, освен с него.

— Всеки щеше да ти каже същото, ако беше го попитал.

— За какво ми е да питам.

— Това ми харесва — кимна Декър. — Дори и сега не питаш. Обичайните въпроси. Кога съм дошъл тук? Как съм пристигнал? Защо съм се установил тук?

— О, по дяволите, аз също не съм ти разказвал нищо за себе си — прекъсна го Тенисън. — Макар че нямам нищо против да го сторя. Нито онова, което правех, нито човекът, който бях, ми се струват толкова важни.

— Говори се — вметна Декър, — че си беглец. Така разправят в селището.

— Вярно е — потвърди Тенисън. — Искаш ли да узнаеш подробностите?

— Ни най-малко. Чакай, дай да ти напълня чашата.

Продължиха мълчаливо да си правят компания, наблюдавайки огъня с чаши в ръце. Накрая Декър се размърда в креслото си.

— За да оцениш гледната точка на Ватикана — заговори той, — трябва да си зададеш въпроса какво представляват роботите. Често грешим, приемайки, че роботът е механичен човек, а той просто не е само това. Той е много повече и същевременно много по-малко. Подозирам, че роботът често приема себе си като същество едва забележимо по-различно от човека, ала той греши също както и ние. Странно е, че и роботите, и хората, допускат една и съща грешка. Първият въпрос, който трябва да си зададем, е дали роботът е способен да обича. Той може да бъде верен, отговорен, логичен. Но любовта? В състояние ли е въобще да обича някого или нещо? Роботът няма съпруга, деца, никакви близки, никакви кръвни роднини. Любовта е биологично чувство. Не бива да очакваме от робота да го притежава, нито пък самият той — да го изпитва. Тъй като няма кого да обича, роботът няма кого да защитава и няма за кого да се грижи — дори не е необходимо да се тревожи за себе си. С малки ремонти и техническо поддържане, на теория, той може да живее вечно. Призракът на старостта не го изпълва с безпокойство. Не е нужно да трупа състояние, за да се застрахова в напреднала възраст. Що се отнася до лични взаимоотношения, той просто не поддържа такива. Това издълбава пропаст в живота му, истинска бездна…

— Може би — намеси се Тенисън, — той не чувства нещата така. Не би могъл да осъзнае тази липса.

— Това може да бъде вярно, ако роботите живееха сами, изолирани от биологичните същества. Но те не го правят, не мисля, че могат. Те са свързани с хората, изпитват нужда да са заобиколени от човешки същества. И през всичките тези години, наблюдавайки хората, те сигурно са осъзнали, поне подсъзнателно, какво им липсва.