Клиффорд Саймак - Проектът

— Мери може да отиде още веднъж дотам — предложи Тенисън. — Не е ли възможно при второто си посещение, или при някое от следващите да открие необходимите координати?

Екюър поклати глава.

— Не мисля, че ще предприеме повторно пътуване дотам. Смятам, че тя не желае това. Убеден съм, че се бои да го стори.

Денят беше мъглив. Ниско надвисналите облаци прерязваха планините на две и обгръщаха земята със сивкава пелена. Пътеката, която Тенисън следваше, започна да става стръмна. Докато се катереше по хълма, мъглата се разсея и той успя да различи очертанията на хижата, която се издигаше на върха. Беше сигурен, че убежището е на Декър. Зачуди се дали щеше да го завари у дома, или бе поел на една от своите експедиции за скъпоценни камъни. Всъщност, нямаше значение. Ако Декър не беше у дома, Тенисън щеше да се върне, във Ватикана. Денят беше приятен за разходки и тъй или иначе щеше да го използва за тази цел, преди да падне мрака.

Декър се показа зад ъгъла на хижата, когато Тенисън все още не бе изкачил и половината от хълма. Носеше наръч дърва за подпалки, но махна със свободната си ръка и извика нещо в поздрав, който бе заглъхна в разредения въздух.

Остави вратата отворена и когато Тенисън влезе, Декър се приближи от камината дъното на стаята и му подаде ръка.

— Съжалявам, че не те дочаках отвън — каза той, — но трябваше да оставя наръча дърва. Беше доста тежък. Хайде да седнем до огъня. Хубав ден.

Тенисън свали раницата от гърба си, бръкна в нея и измъкна бутилка. После я подаде на Декър.

— Намерих още една — усмихна се той.

Декър я вдигна към светлината.

— Ти наистина ми спасяваш живота — рече той. — Свърших последната преди седмица. Чарли понякога ми донася бутилка-две, но не при всеки полет. Предполагам, че на него самия не му достигат. Той ги краде, нали разбираш.

— Да, зная — отвърна Тенисън. — Чарли капитанът на „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ ли е? Никога не съм знаел името му.

— Същият — потвърди Декър. — Не го ли опозна?

— Въобще не. Разговаряхме от време на време. Разказа ми за Ябълков Цвят.

— Планетата, на която ще се пенсионира. Повечето от хората имат любима планета. А ти, Джейсън?

Тенисън поклати глава.

— Никога не съм мислил за това.

— Е, хайде, ела и седни до огъня. Сложи си краката по-близо, ако искаш. Няма какво да съсипеш. Хижата е затова, да се чувстваш удобно. Отивам да намеря две чисти чаши, но нямам лед.

— На кого пък му е притрябвал лед?

Отвътре хижата изглеждаше по-голяма, отколкото отвън. Имаше само една стая. Единият от ъглите бе приспособен за кухня с малка печка и монтирани на стената лавици. Върху печката къкреше чайник. До едната стена имаше легло, над него — етажерка с книги. В съседния ъгъл, близо до камината, се мъдреше маса, върху която бе подредена колекция от каменни фигурки. Тенисън смътно си спомни, че капитанът на „Пътешественик“ бе споменавал нещо за тях.

Декър се върна с две чаши. Подаде едната на Тенисън и наля. Остави бутилката до себе си, за да му е под ръка, после се разположи в креслото и отпи голяма глътка.

— Господи, каква благодат! — измляска той. — Човек просто забравя вкуса му. Забравя го всеки път.

Дълго време седяха, без да говорят, пиеха и гледаха огъня. Накрая Декър се поинтересува:

— Как вървят нещата във Ватикана? Тук, до моя хълм, достигат разни откъслечни слухове. Навсякъде наоколо са плъзнали слухове, и във Ватикана, и в селището. Човек просто не знае на какво да вярва. Обикновено аз не вярвам на нищо.

— Постъпваш разумно — откликна Тенисън. — Аз живея във Ватикана и ми е трудно да повярвам и в половината от нещата, които чувам. Веднъж да се адаптирам, тогава със сигурност ще зная по-добре на кое от онова, което долита до ушите ми, да отдавам значение. Онзи ден се срещнах с Негово Светейшество.

— Е?

— Нещо по-конкретно ли искаш да чуеш?

— Да, какво е впечатлението ти от него?

— Разочарован съм — призна Тенисън. — Стори ми се дребнав. Може би отговаряйки дълбокомислено на големите, важни въпроси той е самата премъдрост, но когато го натиснат дребни грижи, изглежда така объркан, като нас. Дори повече. Изненадан съм, че го занимават такива маловажни неща.

— Имаш предвид онази история с Рая.

— Как разбра, Декър?

— Слухове. Казах ти, че наоколо ври и кипи от слухове. Цялото селище приказва само за Рая.

— Същото се отнася и за Ватикана — добави Тенисън. — Много мърморят по този въпрос, който на мен ми изглежда пределно прост. Мери или е намерила Рая, или някое място, за което смята, че е Рай. Разбрах, че Ватикана разполага с начини да отиде там и да провери. Ала те пляскат с ръце и се вайкат, че не разполагат с нужните координати. Мери може отново да се върне там и да им даде координатите, но Екюър се съмнява дали тя ще го стори. Казва, че се бои отново да го стори.