Клиффорд Саймак - Проектът

— Имате ли някаква представа какво може да бъде то?

— Никаква. И това е ужасното. Долавям, че има нещо скрито, но не зная какво е то. Хващам се как си представям различни неща, но съм убеден, че не е нито едно от тях.

— Не се тревожете за това — посъветва го Екюър. — Мога да ви покажа още по-загадъчни неща. Очаквах, че ще проявите повече интерес към файловете. Можете да ходите там, когато пожелаете — по всяко време. Ползвайте каквото искате.

— Имаше и други неща, с които се занимавах — рече Тенисън. — Пък и да си кажа честно, може би изпитвам малко страх от онова, на което бих могъл да попадна. Безпокои ме светът на уравненията. Но есенният свят все още не напуска съзнанието ми. Бих желал да се върна и отново да посетя този прекрасен свят, но нещо ме възпира да го сторя.

Екюър допи кафето си.

— Хайде — напомни му той, — папата ни очаква.

Лицето на папата наподобяваше очертана с едри щрихи човешка физиономия — или подобие на физиономия. За да я възприеме за такава, човек трябваше да вложи максимално усилие и доста въображение. Това бяха черти на лице, положени върху матова метална плоча, вградена в гола каменна стена. Тя напомни на Тенисън за фотографията на извезана с различни фигури кърпа от XIX век, каквато бе виждал на страниците на книга в една библиотека преди много години, а също и по странен начин на детската игра за очертаване на буквата X и буквата O по хоризонтални и вертикални линии. Лицето не се виждаше изцяло по всяко време, макар че понякога той успяваше да долови чертите му твърде ясно. Не бяха положени никакви усилия да се омекоти суровата му решителност, не бе направен и опит да му се придаде властност или тщеславие. И може би, помисли си той, това преднамерено желание да се достигне мрачна простота, правеше лицето още по-внушително.

Малкият салон за аудиенции, в който седяха, също беше обикновен. Не бяха положени усилия да се прикрие факта, че каменните й стени са издялани направо в гранита на планинския хребет, върху който бяха накацали сградите на Ватикана. Просто четири голи каменни стени и метална плоча, поставена в центъра на една от тях, която представляваше папата. За да стигнат до салона, те бяха се спуснали по безкрайни стълбища, всичките вдълбани в монолитната скала. Имаше галерии, които се отклоняваха от стълбищните площадки, губейки се дълбоко гранита. Нямаше никакво съмнение, че този компютър-папа е вкопан дълбоко в коравото, каменно сърце на планината.

Беше повече от вероятно, каза си Тенисън, че съществуват много други подобни лица на папата в други салони за аудиенции — някои от тях без съмнение много по-просторни, защото имаше случаи, когато целият персонал на Ватикана трябва да бъде събран заедно на едно място за среща с папата. Многоликият папа, помисли си той, апарат така многофункционален и вездесъщ, че по едно и също време можеше да действа на различни места и да поема решаването на огромен брой задачи.

Сега папата говореше — гласът му бе безстрастен, но звучеше гладко и хладно. Нечовешки глас и същевременно така различен от типичните гласове на роботите, защото макар че те не говореха с човешка интонация, все пак понякога имаше моменти, когато влагаха някаква топлота в изричаните от тях думи. Ала този глас бе лишен от чувства. В него нямаше и помен от задушевност. Не беше нито човешки глас, нито глас на робот, и все пак не беше резкият глас, който човек си представяше, че би имала една машина. Той произнасяше думите с прецизна яснота и мисълта, скрита зад тях, беше безмилостна и неумолима — мисъл на машина, на компютър, гола електронна мисъл.

— Доктор Тенисън — заговори папата, — разкажете ми за Изследователката Мери. Как е с ума?

— Не мога да ви окажа голяма помощ, Ваше Светейшество — отговори Тенисън. — Бих могъл да коментирам физическото й състояние, но не мога да бъда сигурен относно ума й. Аз не съм подготвен да лекувам психични заболявания.

— Тогава каква е ползата от вас? — попита папата. — Ако имахме лекар-робот, каквато възможност обсъждахме неколкократно, той щеше да знае как е умът й.

— В такъв случай — кратко отвърна Тенисън, — създайте лекар-робот.

— Вие осъзнавате, Ваше Светейшество — намеси се кардинал Теодосий, — че човешките същества във Ватикана не се доверяват на лекар-робот. Както споменахте, дискутирали сме този въпрос много пъти и…

— Всичко това е отклонение от темата — заяви Негово Светейшество. — Вие използвате случайна забележка, за да не дадете пряк отговор на въпроса ми. Ами вие, Екюър? Можете ли да вникнете в ума й?