Клиффорд Саймак - Проектът

— Не съм тръгнал оттук — възрази Декър. — Животът ми започна много далеч от това място.

— Но тук си започнал живота си на тази планета.

— Да, оттук започнах на тази планета. Ти, естествено знаеш какво има там.

— Ти ми каза. Спасителният кораб. Летателното средство, с което си се носил сред космическото пространство, докато се е намерило място, където би могъл да оцелееш. Ала никога не си ми казвал повече от това. Декър, ти не си приказлив човек. Дори и най-добрият ти приятел…

— Ти ли си това?

— Ако не съм аз, посочи кой тогава.

— Май си прав — съгласи се Декър. — Когато корабът ме изведе от зоната на намалени жизнени функции, нямах никаква представа къде се намирам. Отначало планетата ми изглеждаше девствена и примитивна, недокосната от никоя цивилизация. Започнах да я изучавам. Не водех отчет за времето, но сигурно съм скитал седмици, може би месеци. Наоколо нямаше нищо, освен пустош. След това, когато вече се бях отдалечил на дни път от кораба и бях стигнал много по-далеч от всеки друг път по-рано, аз се изкачих на едно планинско било и видях Ватикана, който блестеше в далечината. Тогава разбрах, че не съм сам, че тук живеят разумни същества, макар че тогава нямах представа какви са те.

— Ала не отиде да им се обадиш веднага.

— Шептящи, откъде знаеш това?

— Защото те познавам, Декър. Зная що за човек си — резервиран, сдържан, изпитващ патологично нежелание да проявиш каквато и да било слабост. Винаги сам. Самотник.

— Знаеш прекалено много — отбеляза Декър. — Ти си един дебнещ негодник.

— И ти си същият — каза Шептящия. — Ала имаш достойнство. Винаги го проявяваш. Защо достойнството е така важно за теб, Декър?

— Дявол да ме вземе, ако зная — отвърна Декър. — Предполагам, че винаги е било така.

Стария от Леса все още чакаше на склона над тях, и, приклекнал между дърветата в края на осеяното с камъни поле, се взираше към тях. Сега Декър го почувства много силно. Преди години въобще не можеше да долавя присъствието на скрития хищник, но сега от време на време това му се удаваше. Беше го усетил преди Шептящия да обяви, че Стария ги следи.

— Стария е още горе — рече той.

— Не му обръщай внимание — посъветва го Шептящия. — Той само ни наблюдава. Мисли си, че е неоткриваем. Доволен е, че ни следи, а ние въобще не се досещаме за това.

Декър се върна назад във времето към деня, когато за пръв път видя Края на Нищото и Ватикана и в следващия миг осъзна, че не е захвърлен на безлюдна планета. Беше се върнал при кораба, за да вземе най-необходимите неща — инструменти, съдове за готвене и едно-друго — после тръгна из Края на Нищото, като само за миг спря, за да погледне към кораба, който остана в усойната долина.

След като преброди района, избра място в края на селището и без да иска разрешение от някого, построи колибата си там. Никой не му попречи. Беше отсякъл няколко дървета, бе ги отрязал с триона с еднаква дължина, бе ги одялал и побил в земята. После скова колибата. Избра и донесе камъни за огнището и камината, след което отиде в селището и купи прозорци. Запуши пролуките между гредите с мъх и глина. Насече дърва за огрев и ги подреди на сушина. Прекопа малък участък земя и направи градина, след това още веднъж отиде в селището да купи семена, които зася в почвата. Живееше от това, което раждаше земята, ловуваше, за да си осигури месо, търсеше диворастящи плодове и корени и ловеше риба в близкия поток, докато градината му не започна да дава плодове.

Отначало много хора се извървяха, горящи от нетърпение да разберат откъде се е взел. Сред тях беше и един дребен монах от Ватикана, в кафяви одежди, най-симпатичният робот, който някога бе срещал, макар Декър да си помисли, че може би този робот бе нещо повече от монах. Неканените гости му дадоха полезна информация за Края на Нищото и доста съвети. Прие сведенията с благодарност, но съветите общо взето пренебрегна. После, без никакво изключение, натрапниците започнаха да си пъхат носа в неговите работи и да напират да им разкаже житейската си история. Не реагираше на въпросите им с груб отказ, просто даваше уклончиви отговори колкото е възможно по-тактично, и леко объркани, те бързаха да се ометат. Неколцина дойдоха да го посетят още веднъж-дваж, но след като не изкопчиха нищо повече, накрая се отказаха и го оставих на спокойствие.

И слава Богу, казваше си той. Обичаше да живее сам. Понякога изпитваше угризения, че е постъпил по този начин със съседите си, ала всеки път, когато си го помисляше, се убеждаваше, че това е бил единственият начин да се справи с положението. По-добре да си остане загадъчен, отколкото да поеме риска да им разкрие тайната си. Така им бе предоставил тема за размисъл за години напред и може би това им доставяше удоволствие.