Клиффорд Саймак - Проектът

Случаен полъх на вятъра, долитащ от планините, довя аромат на свежест и зеленина.

— За Бога — изрече гласно Тенисън, — сега ще стане неправо непоносима. Как ще се съжителства с нея?

Само една лампа светеше върху писалището на Джил късно през нощта. Двамата й помощника си бяха отишли — единият, за да се отдаде на религиозните си задължения, а другият да й донесе сандвичи и чаша мляко.

Тя отмести купчината бележки, върху които работеше, облегна се на стола и протегна ръце над главата си. После сви лакти на гърдите и стисна с длани раменете си.

Далечни места, помисли си тя — странни, невъзможни места, извън времето и пространството. Как беше възможно това? Какво имаше отвъд границите на пространството и потока на времето? Още веднъж опита да напрегне ума си, за да разбере, но беше невъзможно, нямаше какво да използва като основа, а статистиката въобще не й подсказваше. Но именно от статистическите данни ставаше ясно, че понякога роботите са дръзвали да навлизат в онази невъзможна област, извън пространствено-времевия континуум, пътувайки с кораби, които сами са конструирали. Кораби, задвижвани от енергията на мисълта, от мощта на интелекта? Не можеше да бъде сигурна, но статистическата информация й загатваше тъкмо това.

Мили Боже, мислеше си тя, в какъв хаос се забърках! Защо си позволих така да се увлека? Но едно беше ясно — след като беше навлязла толкова навътре, не биваше да се отказва, не можеше да зареже всичко и да си тръгне. Не можеше просто да затвори книгата, върху която работеше, и да я забрави. Просто трябваше да узнае всичко, а оставаха толкова много непроучени неща. Джейсън я беше предупредил какво ще се случи и тя трябваше да го послуша. Ще затънеш, беше й казал той, и после няма да бъдеш в състояние да се измъкнеш.

Помощниците й протестираха срещу методите и на изследване — практиката й да оглежда набързо статистическите данни. Единият й каза, че не бива да постъпва така — трябва да започне от началото и да продължи до края, без да прескача нищо. Но аз трябва да имам общ панорамен поглед, отвърна му тя, само така ще открия модела на развитие. В противен случай как би могла да свърже онова, което се е случило, с онова, което предстои? След като веднъж се справим с тази задача, каза му тя, ще се върнем в началото и ще продължим напред.

Другото къде, мислеше си тя, другото кога. Но така не беше правилно. В онези зони не съществуваше нито въпросът „къде“, нито „кога“. Те се намираха в някаква област на разума, ала не нейния собствен разум — а разума на разума на нещо друго, на някой друг. Възможно ли е онзи далечен свят, мислеше си тя, да бъде разположен в езотеричните измерения с постоянни магнитни промени — жизнената среда на онези същества, които не бяха биологични, макар че излъчваха не само живот, но и притежаваха интелект — факт, за който нямаше никакво обяснение? Не, това е невъзможно, мислеше си тя. Защото колкото и абсурдно да изглеждаше, тези същества се проявяваха в общоизвестните области, определяни от времето и пространството, макар че за човека да бяха видоизменени до неузнаваемост. Във времево-пространствените рамки, казваше си тя, физическите закони на познатата Вселена все още трябва да действат, макар че при тези параметри трябва да остане място за съзнание, интелект и начин на мислене, които очевидно са много по-напред в сравнение с мисленето на биологичните същества. Трябваше да преглътне това — да, трудно беше да признае такава истина, но все пак тя бе приемлива, защото се вместваше в границите на човешкия разум.

Това, което не можеше да приеме, беше онази загатната област извън границите на времето и пространството, онази постановка за съществуващата сред нищото земя, на която не й бяха необходими нито време, нито пространство, нито непреодолимата мощ на физическите закони, които произтичаха от тях. Това място се свързваше в едно цяло, мислеше си Джил, с енергията на мисълта, със силата на ума — при това думата „енергия“ може би не беше правилно подбрана, защото енергията е познат компонент от физичния свят и като такъв, трябва да бъде изключен от онова, другото място. То представляваше единна цялост с роботите, използващи силата на мисълта, за да задвижат корабите, с които дръзваха да прекосяват не само известната част от Вселената, но и да навлизат в областите извън нея.

Що се отнасяше до историята на Ватикана, тя беше разказ в чист вид — първото приземяване на корабите от Земята, ранните дни на овладяването на планетата, построяването на самия Ватикан, строителството, което продължаваше до днес, електронния „папа“, привличането на човешки същества, стартирането на Информационната програма, усъвършенстването на нови поколения роботи…