Клиффорд Саймак - Проектът

— Как се чувствате във Ватикана?

— Твърде добре. Все още не съм се установил, но онова, което вече съм успял да видя, ми харесва.

— Какво знаете за онази история с Рая?

— От време на време чувам по нещо. Не съм сигурен точно за какво става дума. Има една жена, която смята, че е открила Рая.

— Наистина ли?

— Честно казано, не зная. Склонен съм да се съмнявам в това.

Декър поклати глава.

— Тук винаги се носят някакви слухове. Ако не е Рая, ще е нещо друго.

С ъгълчето на окото си Тенисън зърна блясък над дясното рамо на Декър. Той отклони поглед, после отново го насочи в същата посока. Сиянието все още си беше там, като мъгла от увиснал в пространството диамантен прах. Той потърка с юмрук окото си и едва тогава блясъкът изчезна.

— Да не ви влезе нещо в окото?

— Нищо, нищо. Просто някаква прашинка. Излезе.

— Искате ли да погледна?

— Не, благодаря. Всичко е наред.

Декър насочи колата по криволичещия път, който се изкачваше по хребета — там беше построен Ватикана на фона на планините, които сега, в падащия здрач, изглеждаха приказно пурпурни.

— Искате ли да ви оставя до клиниката? Или някъде другаде ще бъде по-удобно?

— До клиниката ще бъде чудесно. Трябва да ви благодаря за обиколката. Беше много приятно.

— От време на време излизам да търся камъни — подхвана Декър. — Оставам няколко дни в планините. Ако разполагате с време, можете да се присъедините към мен при някоя от експедициите ми.

— С удоволствие ще го сторя, Декър.

— Наричайте ме Том.

— Добре, Том. Аз съм Джейсън. Има дни, когато мога да си го позволя. Трябва да помисля.

— Пътуването може да бъде съобразено с вашата програма. Мисля, че ще ви хареса.

— Сигурен съм в това.

— Тогава, хайде да решим кога да го предприемем.

След малко Декър го остави близо до клиниката. Тенисън остана на пътя, загледан след раздрънканата бричка, докато тя изчезна зад завоя. След това се обърна и тръгна към апартамента си, ала обзет от странно желание, се отклони и пое по пътеката към градината, която бе открил през първия ден от пристигането си във Ватикана.

Градината тънеше в сумрак — ведро и странно място, напоено със сладък мирис на цветя. Приличаше, помисли си той, на слабо осветена сцена, издигната пред огромните, тъмно пурпурни завеси на величествените планини. Докато гледаше, инстинктивно осъзна защо бе дошъл — само тук можеше да се сбогува с един прекрасен ден. Макар че до този момент не бе разбрал, че денят наистина е прекрасен. Зачуди се дали не беше Декър онзи, който превърна деня в такова вълшебство. Не, не можеше да бъде той. Този човек беше приятелски настроен, но необвързан с Ватикана, и поради тази причина му се стори някак различен от другите, които срещаше тук. Ала имаше и нещо друго, той го усещаше, макар че не успяваше да го назове.

Един робот шумно се приближи по пътеката, застлана с каменни павета.

— Добър вечер, господине — поздрави той.

— Добър вечер — отговори Тенисън, после добави: — Съжалявам. Не успях да ви позная веднага. Вие сте градинарят. Как са розите ви?

— Развиват се добре — отговори градинарят. — Повечето от тях вече са прецъфтели, макар че скоро очаквам да се появят нови цветове. Имам леха жълти рози, които са напъпили. След няколко дни ще бъдат най-красивата гледка тук. Трябва да дойдете и да ги видите.

— Непременно ще го сторя — обеща Тенисън.

Роботът понечи да го отмине, насочвайки се към изхода, но се сети нещо и се обърна.

— Сър, чухте ли новината?

— Не съм сигурен — рече Тенисън, — за какво говорите?

— Има предложение Изследователката Мери да бъде канонизирана.

— Да бъде канонизирана?! Искате да кажете, че ще я провъзгласят за светица?

— Да, господине. Ватикана смята, че…

— Но хората не могат да бъдат канонизирани, преди да са умрели — това става обикновено дълго след смъртта им.

— Не зная това, господине. Но като човек, открил Рая…

— Почакайте мъничко, градинарю! Откъде го чухте? Кой говори за това?

— Ами цялата общност във Ватикана. Тя ще бъде нашата първа светица. Всички са убедени, че това е блестяща идея. Първата ни светица! Никога не сме имали друга, говори се, че е време да имаме и…

— Ами кардиналите? Какво мисли Негово Преосвещенство по този въпрос?

— Не зная, господине. Не съм осведомен. Но за това се говори навсякъде. Помислих си, че бихте желали да научите.

Той вдигна ръка, в която все още стискаше големи градинарски ножици, поздрави тържествено, продължи по пътеката и излезе през портата. Тенисън остана сам.