Клиффорд Саймак - Проектът

— Извън времето и пространството ли бяха те?

— Само едното от тях — отвърна той. — При едното от двете пътувах извън времето и пространството.

— Можете ли да ми опишете как беше там?

— Не, не мога. Не е възможно да се опише. Просто мястото е от друго естество. Въобще не прилича на това тук.

Тенисън отново се намираше в света на уравнения и диаграми и този път смътно разпознаваше някои от тях.

Беше убеден, че една от тях е Екюър. Диаграмата по някакъв начин му напомняше Екюър, а уравненията, свързани с нея, го караха да мисли, без да може да си обясни защо, отново за Екюър. Може би цветовете, рече си той, защото диаграмата и уравненията на Екюър бяха сиви и розови, ала въобще не можеше да си отговори защо именно сивото и розовото бяха Екюър. По всяка вероятност, помисли си Тенисън, цветовете нямат нищо общо с това — по-скоро формата на диаграмите и компонентите на уравненията определяха това усещане. Тенисън напрягаше ума си, потеше се, задъхваше се, разпъваше на кръст интелекта си, за да реши уравненията, ала беше невъзможно, защото не познаваше знаците и символите.

Той съзнателно се отдалечи от Екюър, или по-скоро от онова, което вземаше за Екюър. Съзнателно, отвоювайки всяка стъпка назад, той успя да се оттегли. Да го видя под друг ъгъл, да го разгледам отдалеч, да отклоня поглед, за да го залича от ума си и когато отново погледна — или в диаграмата, или в уравненията — нещичко може да изскочи.

Защото трябва да узная, каза си той. Беше от жизненоважно значение да разбере дали това е Екюър.

Мястото беше обвито в мъгла, въздухът потрепваше. Ако само едно-единствено нещо остане неподвижно, помисли си той, ако успее да се вгледа добре в едно-единствено нещо. Проблемът беше следният — макар че всъщност нищо не се променяше, изглеждаше, че всеки момент ще се промени. Ето какъв се оказваше проблемът — несигурността.

Вече беше отклонил поглед встрани и сега погледна отново в същата посока, извръщайки бързо глава с надеждата, че ще изненада диаграмите и уравненията.

Екюър беше изчезнал. От сивото и розовото нямаше и следа. Мястото му беше заето от мораво и златно — още една диаграма и цяла група уравнения.

Тенисън се вцепени като ги видя. Ужасът му главоломно нарасна, започна да го души и той изкрещя:

— Мери! Мери! Мери…

Започна да се бори, да се катери, нанякъде, за да избяга. И макар че нямаше по какво да се покатери, някой го беше сграбчил и му пречеше да се движи.

— Не! Не! Не… — крещеше той.

А някой шептеше в ушите му подканващо:

— Хайде, хайде, хайде…

Той усещаше нечии меки длани върху себе си и когато отвори очи, наоколо цареше тъмнина, което му се стори странно, защото не знаеше, че очите му са били затворени досега.

Гласът заговори:

— Не, Хюбърт, всичко е наред. Той имаше кошмари.

— Джил? — изрече Тенисън с отпаднал глас.

— Да. Всичко е наред. Аз съм с теб. Вече се събуди.

Беше в леглото, Джил беше наведена над него, а Хюбърт стоеше в осветената рамка на вратата.

— Работих до късно — каза Джил. — Помислих си, че си заспал, но почуках и Хюбърт ми отвори. Исках да те видя. Имам толкова много неща да ти разказвам.

— Аз бях в света на уравненията — обърна се към нея Тенисън. — Отново ги сънувах. Екюър беше там — беше сиво-розов, а когато за миг отклоних поглед…

— Крещеше нещо на Мери. И Мери ли беше там? Онази Мери, която откри Рая?

Той кимна, опита се да се изправи, все още неадекватен от съня.

— Беше пурпурнозлатна — прошепна Тенисън. — Беше ужасно.

За първи път се връщаше, откакто си бе тръгнал и бе оставил кораба преди десет, не, преди дванадесет години. Той си беше все още там, където го помнеше — в малка, обрасла с треволяк долина, между два стръмни хребета. Около него бяха избуяли къпини, ала не толкова гъсто, нито толкова високо, че да го скрият от погледа. Очевидно никой не го бе намирал, защото лежеше точно така, както го бе оставил. После се зачуди как успя да го намери така лесно, крачейки направо през девствените, гъсто преплетени храсталаци в подножието на планината към мястото, където знаеше, че се намира.

— Шептящи, тук ли си?

Усещаше присъствието му, но трябваше да се увери.

— Да, Декър, разбира се, че съм тук. И Стария от Леса се навърта наоколо. Следи ни от няколко дни.

— Какво иска?

— Просто е любопитен, това е всичко. Ти го озадачаваш. Всички човешки същества го озадачават. Защо се връщаш на мястото, откъдето си тръгнал?