Клиффорд Саймак - Проектът

Защо се връщаш на мястото, откъдето си тръгнал, бе го попитал Шептящия. Да, това бе мястото, където бе започнал живота си на тази планета. Наистина защо го правеше, питаше се той. Някакво предчувствие, навярно. Някакво неясно, безпочвено очакване. А дори и да не беше безпочвено, какво би могъл да стори? Декър, рече си той, ти си полудял! Направо луд за връзване.

— Декър, онзи Тенисън ми допадна — рече Шептящия. — Страхотен е.

— Да, доста приятен е.

— Той ме видя — добави Шептящия. — Сигурен съм в това. Малцина могат да ме видят. За това са нужни определени способности.

— Значи те е видял? Откъде си толкова сигурен? Защо не спомена нищо за това по-рано?

— Защото не бях съвсем сигурен, но след като мислих няколко дни за това, се убедих, че е така. Видя ме и не можа да повярва на очите си. Разтърка ги и помисли, че ги е напрашил. Спомняш си, нали? Ти го попита дали нещо не е попаднало в окото му и той отговори: „Просто някаква прашинка.“ После отново го попита дали можеш да видиш окото му, но той каза, че се е оправил.

— Да, сега, като заговори за това, си спомних тази случка.

— И аз — продължи Шептящия, — аз също видях нещо, но само за миг. Не зная какво точно беше то.

— Защо не го заговори? Не опита ли да го заговориш?

— Не, не опитах. Ала този човек е особен. Сигурен съм в това.

— Сигурен съм, че ще го видим отново. Така че вероятно ще имаш възможност да проучиш странностите, които си мислиш, че си забелязал у него.

— Хайде да се спуснем надолу, и да проверим в какво състояние е корабът.

Джил беше излязла преди половин час, за да отиде в библиотеката, когато се появи Екюър. Тенисън пиеше кафе на бавни глътки. Хюбърт, след като покани Екюър, се скри в кухнята и започна да се рови в нещо, като вдигаше невъобразим шум. Той не обичаше хора, които се застояват дълго.

— Много сте ранобуден — обърна се Тенисън към Екюър. — Седнете да изпиете чаша кафе.

— Смятам да приема — отговори Екюър, — макар че нито вие, нито аз, разполагаме с много време.

— Цялото време във Вселената е пред мен — заяви Тенисън. — Трябва да се появя в клиниката чак в…

— Грешиш, нямаме чак толкова време. Поканени сме на аудиенция.

Тенисън го изгледа недоумяващо.

— Трябва да отидем на аудиенция с Негово Светейшество — обясни Екюър.

— О?

— Това ли е всичко, което ще кажете?

— А какво очаквате да направя? Да се строполя мъртъв на земята? Да се разтреперя от вълнение? Да падна раболепно на колене?

— Бихте могли да проявите поне малко уважение. Изключителна чест е човек да бъде поканен от папата.

— Съжалявам — каза Тенисън, — предполагам, че е така. А какъв е поводът?

— Не съм сигурен. Може би е свързано с откриването на Рая. Теодосий и Робъртс ще ни придружават.

— Кардиналите.

— Да, кардиналите.

— Разбирам защо папата желае да разговаря с вас. Ако е във връзка с видението за Рая, вие плувате в свои води, но аз…

— Мери е ваша пациентка. Папата може да ви зададе някои въпроси от медицинско естество. Не съм сигурен дали Рая е поводът за поканата. Може би папата просто желае да се срещне с вас. Обикновено всеки нов член от персонала на Ватикана е поканен на аудиенция при него. Естествено е да пожелаела се срещне с новия лекар на Ватикана. Подозирам, че щеше да го организира много по-рано, ала ситуацията беше твърде напрегната.

— Тук май винаги е напрегнато, с такова впечатление оставам — отвърна Тенисън.

— Е, да. Но понякога задачите са повече от друг път.

Те продължиха да пият кафето си. Хюбърт не преставаше да вдига шум в кухнята.

— Хюбърт! — повиши глас Екюър.

— Да, сър?

— Спри с тази врява! Не можем ли да си изпием кафето на спокойствие?

— Да, сър — извика Хюбърт и шумът стихна.

— Доста е разглезен — отбеляза Екюър. — Самият аз съм виновен за това. Не зная какво да правя с него.

— Има нещо, за което отдавна искам да ви питам.

— Питайте, не се колебайте.

— Гледах онзи куб — с уравненията и диаграмите. Мисля, че ви казвах. Вие гледали ли сте го?

— Ами да, предполагам, много отдавна. Беше заснет преди години. Преди много години, струва ми се.

— Казвахте ми, че Изследователят се е връщал там няколко пъти и нищо не е могъл да разбере.

— Така е — кимна Екюър. — Заинтересува ли ви нещо?

— В него има нещо, което ми убягва. Нещо, което ми се струва, че почти съм доловил, но после ми се изплъзва. Имам чувството, че ако успея да протегна ръката си съвсем малко напред, ще мога да го докосна.