Клиффорд Саймак - Проектът

Продължи да преглежда купчината листове. Почти накрая се натъкна на няколко листа, защипани заедно с кламер, изписани с префърцунени готически букви, които тя разчете с мъка:

„Аз, Инок, пиша тази неофициална записка за себе си, добре осъзнавайки факта, че тя не може да стане част от официалната статистика, тъй като инцидента, който описвам, преднамерено не е включен в официалните летописи. Пиша тази записка като предупреждение към себе си, основно за себе си, макар че я насочвам и към другите, на които някога мога да я предам. Все пак в настоящия момент не възнамерявам да я споделя с никого. Не я пиша, защото изпитвам страх, че ще забравя — аз не забравям, в продължение на много векове не съм проявявал такъв недостатък, — а защото желая да изразя в писмена форма моето отношение по въпроса, моите чувства, доколкото имам такива, и моя страх, особено страха и мрачните си предчувствия, преди времето да е успяло да притъпи или смекчи моите впечатления.

Наричам го инцидент, защото беше точно това, твърде мимолетен инцидент, ала будещ тревоги заради изводите, които могат да се направят от него. Дълго време се чувствахме сигурни в този изолиран наш свят, разположен на самия край на Галактиката, където има малко звезди, а нашата е тъй обикновена, че не би привлякла ничие внимание. Ала сега, след този инцидент, аз не съм така убеден в неприкосновеността на нашите граници. Никой от моите събратя не изрази, поне пред мен, страха, който изпитвах, затова аз, на свой ред, внимавах да не намекна по някакъв начин за своите опасения.

Поради тази причина — неохотата да дам израз на онова, което чувствам — а защо е така не мога да си обясня — и обзет от страх, че в края на краищата аз подсъзнателно мога да потисна опасенията си, които всъщност са доста конструктивни, пиша това послание към себе си, за да ми напомня в бъдните, дни, че аз изпитвах страх и бях убеден, че той е естествен и законен страх, затова трябва да бъде взет предвид, когато чертаем плановете си в бъдеще.

Вчера имахме посещение. Посетителите не приличаха на никои от тварите, които човешките същества, наши Изследователи, бяха срещали някога. Убеден съм, че мнозина от нас въобще не видяха тварите, мислейки си, че онова, което виждат, не е нищо повече от мехури. Аз, който зърнах няколко пъти ездачите, яхнали тези мехури, зная, че мехурите не бяха нищо повече от транспортни средства. В един от случаите, когато забелязах ездачите, за миг се оказах лице в лице със създанието, което надничаше от вътрешността на мехура. Лицето — сигурен съм, че беше лице, — не на робот, нито човешко лице, приличаше по-скоро на кълбо дим, носещо се в пространството. Знаех, че не е дим, а лице, което наподобява пушек. То променяше чертите си, подобно на гумена маска, разтегляна в различни посоки, способна да приеме множество форми. Никога няма да забравя изражението, което видях върху него, докато то надничаше към мен на разстояние не повече от десетина метра. Върху него лъщеше самодоволна усмивка, изразяваща презрително веселие, сякаш съществото беше бог, наблюдаващ отвисоко кочина свине. Забелязвайки този поглед, изпълнен с безкрайно презрение, аз се свих уплашено. Превърнах се в малка, пълзяща твар, която скимти за милост към себе си и към събратята си, въргаляща се в мръсотията на изроденото общество, в което живея, и всичко, което бях сторил до този момент, загуби стойност.

Имаше може би цяла дузина мехури, макар че изглежда никой не се бе досетил да ги преброи. Те бързо дойдоха и бързо си отидоха. Не останаха дълго, вероятно не повече от десет минути, макар че може и да е било по-малко. Появиха се и изчезнаха. Изведнъж се оказаха при нас, изскачайки от нищото, после внезапно изчезнаха, потъвайки отново в нищото.

Пристигнаха, огледаха ни за кратко, без да пилеят от ценното си време. Вероятно не им беше необходимо да остават повече. Може би са видели много повече от това, което предполагахме, макар че посещението им бе така кратко. Те ни гледаха отвисоко с весело презрение, знаеха кои сме и какво правим и по всяка вероятност ни отхвърлиха като нещо, незаслужаващо тяхното внимание.

Те може би не представляват опасност за нас, но сега знаем (поне аз зная), че им е известно нашето присъствие (макар че са ни зачертали, те знаят, че съществуваме) и аз вече не се чувствам сигурен. Защото те са известени за нашето съществуване и дори ако не ни сторят нищо, самият факт, че е така, представлява опасност. Щом като са могли да ни открият при някое случайно пътуване (дори да са решили, че не си струва да си губят времето с нас), може да има други (а със сигурност има такива), които биха могли, поради непонятни нам причини, да ни намерят, веднъж решили това.