Клиффорд Саймак - Проектът

Поразен, продължаваше да седи на стола.

— Това беше нещо интересно, нали, сър? — попита роботът-страж с весело цвъртене.

Тенисън прокара ръка по лицето си, опитвайки се да отпъди умората.

— Да — рече той. — Какво беше това?

— Не знаем, сър.

— Тогава каква е ползата — попита той, — че достигате до него?

— Ватикана може би знае — отговори роботът-страж. — Ватикана разполага с различни начини да узнае онова, което е необходимо.

— Е, аз искрено се надявам, че е така — каза Тенисън и стана от креслото. — Това е всичко, което мога да понеса за днес. Може ли да продължа утре?

— Разбира се, сър. Утре. По всяко време, когато пожелаете.

Утрешният ден го отведе в един есенен пейзаж.

Всъщност, нищо особено, едно обикновено място. Този път беше сигурен, че не се движи в рамките на някакъв разум. Просто се пренесе в онова място. Сега, когато отново се замисляше, не можеше да реши със сигурност, дали въобще бе попаднал в някаква реално съществуваща местност, макар да имаше това чувство. Можеше да се закълне, че е чул шумоленето на окапалите есенни листа под краката си, че е дишал свежия, упойващ като вино въздух, изпълнен с миризмата на огньове от запалени листа, на зрели ябълки, увиснали по клоните, едва доловимия аромат на късно цъфтящи цветя и попарената от сланата растителност. Беше чул, или поне така му се бе сторило, повея на вятъра из изсъхналите по полето стръкове царевица, отронването на желъдите по земята, внезапното, далечно пърхане на крила на яребица, мекото, тихо ромолене на поток, понесъл на повърхността си цяла флотилия опадали листа. Картината беше цветна — Тенисън бе сигурен в това. Златистият облак на ореховото дърво, пурпурът на ясена, крещящата яркожълта окраска на трепетликата, аления като бликнала кръв клен, наситено червеното и кафяво на дъба. И над всичко това се носеше горчиво-сладкият дъх на есента, велелепието на природата и доволството от една изтичаща година, когато работата е свършена и когато спокойното време за почивка вече е настъпило.

Чувството за сигурност, усещането за спокойствие — е, може би малко измамно — всичко това се долавяше в този пейзаж. Тенисън се чувстваше спокоен, бе се потопил изцяло в тази чудна атмосфера. Беше се скитал из хълмовете, следвайки лъкатушещия ручей, беше се взирал в докоснатото от кафяво-златистата палитра на есента блато, бе уловил полетелия към небето зов на обкичените със сърма и пурпур дървета и бе почувствал странно, проникващо в цялото му същество спокойствие. Спокойствието, което идва с проточилото се лято, мира и тишината, преди мразовитата зима, сковаваща душата, да връхлети с воя на фъртуна. Краткото време за отдих, часовете за почивка и размисъл, минутите, в които изцеляваме старите рани, като просто ги забравяме или ги изхвърляме от съзнанието си, заедно с всички онези превратности на съдбата, които са ги предизвикали.

По-късно, когато си спомняше видяното, той си каза, че това беше Рая, неговият Рай. Не високите, бляскави кули, огромните, широки, златни стълбища, небесните фанфари в Рая на Мери — това беше истинският Рай. Онзи — тихият, есенен следобед, който наставаше на земята след ослепителния пек на лятото и покоя, налегнал дългите, прашни пътища.

След кратка размяна на любезности с веселия робот-страж. Тенисън си отиде, потънал в размисъл. Докато вървеше към апартамента си, той отново се опита да улови предишните усещания, да види и изпита онова, което вече бе преживял, само за да осъзнае неговата безплътност, ефимерността на тази подвластна на есента земя, някъде далеч в космическото пространство.

Тази вечер той каза на Джил:

— Сякаш се бях върнал на родната си планета, в дните на юношеството, преди да вляза в медицинската академия. Домът ми бе на планета, подобна на земната, приликата със Земята беше удивителна. В действителност не мога да отсъдя, защото никога не съм бил на Земята, но са ми казвали, че родната ми планета много прилича на Земята. Беше заселена с британци. Наричаше се Падингтън — планета, наречена с името на град, ако наистина съществува такъв град, в което аз самият много се съмнявам. Тамошните жители никога не допускаха, че са направили грешка. Британците нямат чувство за хумор. Смятам, че много приличаме на англичани, на британци — който и да е правилният термин. Много говореха за Старата земя, като под Старата земя разбираха Англия, макар че това е странно, защото от статиите, които напоследък прочетох, се убедих, че планетата е свързана повече със Северна Америка. Като юноша бях запален по Англия или по легендите за Англия. Прочел съм доста от английската история. Библиотеката в нашия град имаше голяма секция…