Клиффорд Саймак - Проектът

Изумително, рече си Тенисън. Намираше се тук, съвсем външен човек, и все пак заради него отваряха файловете. Като че беше един от хората по проекта. А в библиотеката на Ватикана всички статистически данни от историята бяха на разположение на Джил. Всичко това никак не беше в съответствие с казаното от кардинала при разговора на Джил с него, че Ватикана е непреклонен в отказите си да позволи публичен достъп до тайните си. Следователно, Ватикана е убеден, че няма да допусне изтичане на информация като забрани на запознатите с операциите му хора да напуснат планетата.

Или пък, като разкрият пред него и Джил операциите си, ще привлекат и двамата за каузата. Ватикана се състоеше от група верни фанатици, изолирани от Галактиката, и по-специално от онези нейни участъци, намиращи се достатъчно близо, за да представляват заплаха, ако проявят интерес към невзрачната планета. Заради цялата тази конспиративност, Ватикана и неговата цел биваха незаслужено възвеличавани в очите на роботите. Един ден Ватикана щеше да стане жертва на собствения си егоцентризъм, каузата му щеше да изглежда толкова велика, толкова свята и така кристалночиста, че всеки, получил достъп до нея, щеше да й се посвети. Всичко, което трябва да се направи в този случай, бе да се даде информация и всяко същество просто щеше да заеме мястото си в редицата от верни поддръжници.

Тенисън поклати глава над тази загадка. Линията, която Ватикана следваше, изглеждаше нелогична. Роботите можеха, стига да бяха пожелали това, да ги върнат обратно, когато „ПЪТЕШЕСТВЕНИК“ се готвеше да излети обратно за Гътшот. Сигурно и двамата щяха да подочуят нещичко за Ватикана, но много малко от онова, което наистина става там. Джил можеше да напише статията си, спирайки се подробно на това как са я изхвърлили от планетата. Ала сред всичките скандали и проблеми на Галактиката такава статия щеше да окаже същия ефект както вълничката, предизвикана от камъче, хвърлено в океана по време на буря.

Най-простият отговор, онзи, който Тенисън приемаше най-неохотно, беше, че те двамата бяха необходими тук. Със сигурност се нуждаеха от лекар, който да се грижи за човешките същества. А може би беше истина, че нуждата на Ватикана от написването на нейната история, бе назряла. Също така беше истина, че за такава отдалечена планета е трудно да привлекат професионалисти отвън. Толкова трудно, че когато двама от тях се озовават там без покана, Ватикана веднага прави всичко възможно да ги привлече да му служат. Но поради някаква причина, която не можеше да обясни, Тенисън приемаше неохотно тази теза. На първо място не можеше да приеме мисълта, че той и Джил могат да бъдат така важни за Ватикана. Освен ако… Той продължаваше да си напомня, че роботите въобще нямаха намерение да им позволят да напуснат планетата.

Един от онези кубове, които гледа, много го разтревожи. Дори в съзнанието на един от обитателите, това беше някакво място, абсурдно за човешкия ум, изцяло неразбираемо. Онова, което Тенисън видя, макар и по-късно да осъзна, че в действителност не вижда, беше свят от диаграми и уравнения — или поне ги взе за такива, макар че не откри възприетите за това означения и символи, които поне смътно да напомнят за използваните за тази цел от хората знаци. Струваше му се, че се движи някъде във вътрешността на триизмерна черна дъска, а знаците, символите, диаграмите и уравненията го заобикалят от всички страни и изчезват някъде далеч в безкрая. Понякога му се струваше, макар и да не знаеше защо се чувства по този начин, че самият той или съществото, чиито ум споделяше, бе едно огромно уравнение.

Напразно търсеше отговор, обяснение, прониквайки в съзнанието на човека, който го бе приел, ала не получаваше ответна реакция. Съществото, помисли си Тенисън, най-вероятно не знаеше, че той е там. Самото то не се нуждаеше нито от отговор, нито от обяснения, то разбираше какво вижда. Може би тълкуваше видяното, споделяше опита от взаимодействията си с другите диаграми и уравнения. Но ако това ставаше, то убягваше от съзнанието на Тенисън. Той се губеше в морето на собственото си неведение.

Ала не се предаваше. Оставаше там и се бореше да разбере, опитваше се да схване поне един елемент, поне малко яснота, която можеше да му послужи като начало по пътя към овладяването на знания. Ала яснотата така и му убягваше. Когато съдържанието на куба се изчерпа и той отново се намери в човешкия свят, знаеше толкова малко, колкото в мига, когато проникна в чуждото съзнание.