Клиффорд Саймак - Проектът

Известно време поседяха мълчаливо, после тя каза с тих, мек глас:

— Джейсън, ти вече не забелязваш лицето ми — моят позор, онзи ужасен, грозен тумор. Зная, че не го виждаш.

— Скъпа — отвърна той. — Защо трябва да го забелязвам?

— Защото ме обезобразява. Защото ме прави грозна.

— В теб има достатъчно красота — каза й той. — И вътрешна, и физическа, така че туморът няма значение. Той не ти отнема нищо. Права си, вече не го виждам.

Тя се наведе към него и той я притисна към себе си.

— Прегърни ме — изрече тя. — Прегърни ме! Толкова много го искам, Джейсън.

Повечето вечери не я виждаше. Тя работеше дълги часове, изваждаше историята на бял свят, извличаше сведения от статистиката, съпоставяше ги, опитвайки се да разбере какво открива, изумяваше се от фанатичната преданост, която бе поддържала роботите през годините на неотклонни дирения. Не беше религията стимулът, казваше си понякога тя, не изцяло, после отново се убеждаваше, че греши. Макар че докато работеше, мъчителният въпрос що е религия се връщаше в съзнанието й и не й даваше покой.

Понякога кардинал Теодосий я посещаваше по време на работа, разполагаше се на стол до нея и потънал в пурпурните си одежди, много приличаше на обвита в платно мумия.

— Имате ли нужда от помощ? — питаше я той. — Ако е така, бихме могли да ви осигурим помощници.

— Много сте любезен с мен, Ваше Преосвещенство — отговаряше тя. — Разполагам с най-усърдните помощници, каквито бих могла да желая.

И наистина беше така. Двата робота, които работеха с нея, изглеждаха така погълнати от делото, колкото и самата тя. Тримата, събрали се около огромното писалище, където работеше Джил, обединяваха силите си, за да разгадаят случайно изникнала в статистиките неяснота, обсъждаха теологични въпроси и значения, опитваха се да изразят по ясен, разбираем начин мислите и вярата, които бяха описани преди столетия.

При едно от своите посещения кардиналът заяви без никакво предисловие:

— Вие се превръщате в една от нас, госпожице Робъртс.

— Е, едва ли, Ваше Преосвещенство — отвърна Джил.

— Нямах предвид онова, което очевидно сте си помислили — възрази кардиналът. — Имах предвид вашата гледна точка, очевидния ви ентусиазъм и неотклонното ви желание да се придържате към фактите.

— Ако имате предвид истината, Ваше Преосвещенство, аз винаги съм била неин привърженик.

— Проблемът е не толкова в истината — поясни роботът, — колкото в тълкуването й. Аз вярвам, че вие ще започнете да разбирате нашата мисия тук.

Джил изблъска настрана документите, върху които работеше.

— Не, Ваша Светлост, още не разбирам. Може би вие ще хвърлите светлина върху тези въпроси. Има много неща, които липсват, за да стане картината пълна. Основното, което липсва, е обяснението на факта какво ви е накарало да дойдете тук, в Края на Нищото. Какво ви накарало да напуснете Земята? Предполага се, че сте се дразнели от следното: роботите не били допускани в никаква църковна общност, било им е забранено да изповядват религия. Това ще ви каже всеки робот във Ватикана, сякаш това е един от постулатите на неговата вяра. Но аз не откривам недвусмислени доказателства…

— Не е водена статистика за времето, преди да пристигнем тук — каза кардиналът. — Не е имало никаква нужда да го правим. Всички ние бяхме наясно защо идваме тук. Това е част от нашата същност и се разбира от само себе си. Не е било необходимо да го записваме, тъй като фактът е всеизвестен.

Джил не попита нищо повече. Боеше се да спори с кардинал, та бил той и робот. Негово Преосвещенство изглежда не забеляза, че тя изостави темата. По всяка вероятност беше уверен, че й е предоставил задоволително обяснение. Самият той не пожела да продължи разговора. Остана още няколко секунди, после се изправи и си тръгна.

Дните на Тенисън бяха запълнени до крайност. Той бродеше из Ватикана, наблюдаваше, изучаваше го, разговаряше с роботите, които срещаше. Посещаваше Изследователите и опозна добре неколцина от тях. Установи особено приятелски отношения с Джеймс Хенри, човекът, който бе живял като трилобит.

— Значи си разглеждал трилобитния куб — зарадва се Хенри. — Кажи ми, как се почувства след това?

— Ами, просто не успях — призна Тенисън, — да осмисля подобно нещо.

— И аз се чувствах по същия начин. Оттогава не съм изследвал. Откровено казано, боя се да го сторя. Казвам си, че не мога да достигна до нещо по-просто от трилобит. Това същество е близо до границата на сетивността. Още една стъпка и човек може да се превърне в безчувствена протоплазма, която не осъзнава нищо друго, освен подтика да яде и да избягва опасността. Може да се случи така, че ако навляза достатъчно дълбоко в миналото, завинаги ще заседна в безформена, подобна на желе жива маса. А това е кошмарен начин човек да приключи живота си.