Клиффорд Саймак - Проектът

— Опитваш се да ми кажеш, че е възможно да има Рай…

— Не. Просто те питам какво би направил ти, ако наистина имаше?

— Искаш да кажеш дали ще го приема като факт?

— Да, точно това те питам. Ако ти наврат носа в Рая…

— Предполагам, че щях да остана с отворена уста.

— И щеше ли да приемеш съществуването му?

— Би трябвало, нали? Но как бих могъл да зная, че това наистина е Рая? Не със златните стълби и ангелите…

— Вероятно не със златните стълби и ангелите. Това са овехтели истории. Някой се опитва да представи Рая като място, за каквото са жадували хората в зората на цивилизацията. Място, където биха искали да живеят като на някакъв вечен пикник. Но аз смятам, че ти би разбрал дали наистина е Рая.

— Хубав поток с много риба — унесено произнесе Тенисън, — пътечки в гората, планини, на които мога да се любувам, добри ресторанти, където келнерите са ми приятели — не просто обслужващ персонал, а мои приятели, — други приятели, с които да разговарям, хубави книги за четене и ти…

— Това ли е представата ти за Рая?!

— Импровизирах. Дай ми малко време да помисля и сигурно ще изредя още някои неща.

— Аз не зная — призна Джил. — Объркана съм. Ватикана, света на уравненията и всичко останало… Не мога да не вярвам в истинността им, и все пак, понякога се улавям как се ядосвам сама на себе си, че го правя. Негово Светейшество говори за действителността около нас. Зная — наистина живея тук, но когато остана сама и помисля за това, ми се струва, че нищо не е истинско, че не бих могла да си представя такова място, преди да го бях видяла за пръв път. Толкова е нереално.

Той я прегърна и я притисна към себе си. Огънят шептеше в камината. Всичко тънеше в тишината. Досега не бяха го усетили. Бяха сами, намираха се на сигурно място.

— Джейсън, аз съм щастлива.

— И аз искам да останем тук.

— Ти бягаше от Гътшот, когато дойде на тази планета. Аз също бягах. Не от нещо, нито дори от себе си. Просто бягах. Цял живот съм го правила.

— Но вече не бягаш.

— Не, вече не. Ти разказа на Негово Светейшество за старите средновековни манастири. Това е нашият манастир. Имаме работа, която ни поглъща, убежище от външния свят, щастие и сигурност в сърцата си. Може би мястото ми не е тук. В старите манастири не е имало жени, нали?

— Е, само в някои. Когато монасите успявали да ги вкарат зад стените на обителта. Не, имало е женски манастири.

Светлината на огъня се отрази в нещо, което се спусна пред камината.

Тенисън светкавично се изправи.

— Джил! — прошепна той. — Шептящия е тук.

— Декър — отрони Шептящия. — О, Декър, Декър… Току-що разбрах.

— Ела — повика го Джил. — Ела, да споделим скръбта си.

— Ела при нас — повтори Тенисън.

И той дойде. Тримата споделиха скръбта си.

Инок, кардинал Теодосий, се разхождаше в градината на клиниката. Там нямаше никой, нямаше го дори старият градинар Джон. Малко звезди разсейваха тъмнината на небето — най-много десетина. Между тях се простираха големи пространства мрак. Тук-там блещукаха слабите сияния на далечни галактики, едва загатнати светове в безкрая. Над източния хоризонт се провиждаше студения блясък на Млечния Път — неговата родна Галактика. Едва забележимо просветваха мънички петънца, сферични струпвания, извън пределите на Галактиката.

Каменната настилка на алеята глухо кънтеше под краката му. Кардиналът се разхождаше бавно, с наведена глава, сложил ръцете си отзад, на гърба, потънал в мисли.

Може би ние сме допуснали грешка, повтаряше си той. Сгрешили сме за Старите, а може да грешим и за други неща. Дадено нещо не е устроено по определен начин, просто защото ние вярваме, че е така.

Много години приемахме, че Старите са свирепи хищници. Смятахме, че са кръвожадни зверове. Бяхме убедени, че срещата с някой от тях означава смърт, че ревниво пазят горите и своя свят, наблюдават всяка наша стъпка, държат ни в ръцете си. И все пак един от тях донесе и мъртвия Декър, и Хюбърт — докара ги до домовете ни, положи ги на каменната гранитната площадка пред базиликата, така че и в смъртта да изглеждат достойно.

Каза ни, че старите са пазители на планетата, че не може да има повече безсмислени убийства, предупреди ни да не постъпваме повече така.

Пазители ли, запита се Теодосий. Пазители на този свят? Да, това беше повече от вероятно. Всичките тези години са ни наблюдавали, без да се намесват, защото ние някак сме успявали да бъдем достатъчно добри наематели.