Клиффорд Саймак - Проектът

Ако това е истина, мислеше си кардиналът, тогава в нашите материалистични възгледи не е заложен грях, както твърдят теолозите — освен ако първородният грях, за който сме слушали толкова много, наистина не е бил проява на същия този материализъм. Но той не би могъл да бъде, защото ако нашите братя, хората, не бяха опитали да подобрят условията си на живот, никога не биха развили такива мисловни способности, необходими за създаване на великата религия, от която всички се възхищаваме. Те още щяха да боготворят — а можеше да не правят дори и това — някакъв глупав дух, вселил се в неугледна грамада от кал и пръчки. Щяха да клечат в пещерите си, обзети от безсмислен страх от тъмнината, в очакване на лоши поличби.

Нашите братя, хората, многократно са се спъвали по пътя си, този дълъг, три милиона годишен път, по който са крачели страхливо и несигурно. Ние тук продължаваме напред и също се спъваме, вдигаме врява както тях и изпитваме същата несигурност повече от хиляда години. Ако, на този етап от нашето начинание, се случи да се препънем особено лошо и допуснем огромна грешка, просто ще преживеем за пръв път онова, което те са преживявали много пъти преди нас. И ние, както тях, вероятно ще се възстановим след това.

Задачата, която стои пред нас, за чието изпълнение трябва да работим с всички сили и да вярваме в успеха, е оцеляването на Ватикана. Трябва да бъдем сигурни, че институцията, която изградихме, ще просъществува. Тогава дори и да се препънем, ще можем да съберем сили и ще продължим непоколебимо напред към своята цел.

Осъзнавам, че много хора във Ватикана и в Края на Нищото се отнасят с известно презрение към склонността на роботите да разглеждат всичко в далечна перспектива, да приемат един век като миг, а хиляда години за незначителен период. Но това пилеене на време (както го наричат те) е оправдано, ако ни помогне да съберем силите си и да продължим напред.

Кардиналът се спря. Вдигна глава и се взря на изток, където меко проблясваше Млечния Път — така далечен сега за него. И все пак Теодосий беше свързан много тясно с тази Галактика, защото тя беше родният дом на човека.

Бяха му казвали, че някъде там, в онези обрасли с гори планини на изток, над хижата на Декър, имало място, посещавано често от един представител на Старите. Може би онзи, който им бе докарал мъртвия Декър. Може би същият, който бе бдял над Декър. Защо един от Старите, зачуди се кардиналът, е трябвало да бди тъкмо над Декър?

Може би, каза си Теодосий, единственото почтено нещо сега е някой от Ватикана, може би самият той, да отиде и да разговаря със Стария, който живееше в близост до хижата на Декър. Учтивостта изискваше поне да върне на визитата.

— През цялото ли време беше в света на уравненията — обърна се Джил към Шептящия.

— Да. Изпратих те дотук, но не останах с теб. Върнах се и разговарях с тях.

— Значи можеш да разговаряш с тях? Знам, че когато бях там, ти беше в състояние…

— Мога да разговарям с тях — потвърди Шептящия.

— Можеш ли да ни кажеш какви са те?

— Те са древни философи.

— Това ми звучи познато — каза Тенисън. — На Земята е имало много философи. Предполагам, че има и днес и винаги ми се е струвало, че повечето от тях са достолепни мъдреци, които говорят бавно, уповават се на своята мъдрост и никога не позволяват на човек да я пренебрегне.

— Те са непотребни философи — каза Шептящия.

— Какво искаш да кажеш с това непотребни?

— Ами прекалено стари са, за да бъдат потребни някому. Изостанали са от времето си. Мърморят на брадите си. Нямат приятели, движат се в ограничен кръг и в малко пространство. Прекарват цялото си време, играейки на различни игри.

— Като онези чудаци на Старата земя, които играели на дама и мятали конски подкови…

— Не, въобще не са такива. Занимават се с по-различни задачи и предлагат решения за тях. Понякога това им отнема много време, защото задачите никак не са лесни.

— Задачи ли? — възкликна Джил. — Казваш, че им поставят задачи за решаване, а същевременно твърдиш, че не са потребни никому.

— Никой не ги задължава да правят нещо. Те измислят задачите за себе си. Хипотетични задачи. Такива, каквито никой не би си губил времето да решава. Задачи от сферата на етиката, морала или някоя друга област. Опитаха да ми ги обяснят, но…

— Значи всички тези уравнения и диаграми са наистина задачи, а не просто разговор?

— Да — отговори Шептящия. — Може да има и обикновен разговор понякога, но повечето са задачи. Всъщност не изпитват нужда да говорят. Общуват единствено помежду си. Познават се толкова добре, че…